С благодарност

Коледните и Новогодишни празници са периодът, в който се изпълвам с благодарност повече от всякога. Към хората с големи сърца, останали ми близки в годините. Към онези истински приятели, които понякога грешат, но съумяват да се докажат и в грешките си. Към онези, които ми липсват и макар да не ги виждам всеки ден, са винаги присъстващи. Към всички тях, които ме карат да се чувствам добре. Не са много, но са ми достатъчни. Благодaря Ви!

За да ти пиша

Чакам скреж да покрие прозoрците,

за да ти пиша...

За да повярвам

Това „Обичам те!“ не ми го казвай.

Задръж го, моля те. 

Недей!

Кажи ми „Липсваш ми!“, 

ще ти повярвам.

Любовта отлита. Присъствието - не.

Така ще знам, 

загърнато в сърцето,

едно местенце пазиш ми сега.

Там, 

моето сърце където,

единствено приляга с лекота. 

ЧУВСТВАМ ТЕ/TI SENTO – MATIA BAZAR

La parola non ha ne' sapore ne' idea 
ma due occhi invadenti petali d'orchidea 
se non ha anima .... anima 
La parola non ha ne' sapore ne' idea
ma due occhi invadenti petali d'orchidea
se non ha anima .... anima
Ti sento, la musica si muove appena
è un fuoco che mi scoppia dentro,
ti sento, un brivido lungo la schiena
un colpo che fa pieno centro!

Mi ami o no ... mi ami o no .... mi ami?

Che mi resta di te, della tua poesia
mentre l'ombra del sogno lenta scivola via
se non ha anima ... anima

Ti sento, bellissima statua sommersa
seduti, sdraiati, impacciati!
Ti sento Аtlantide isola persa,
amanti soltanto accennati !

mi ami o no ... mi ami o no .... mi ami ?

Ti sento, deserto lontano miraggio
la sabbia che vuole accecarmi
ti sento, nell'aria un amore selvaggio,
vorrei incontrarti ..... 
mi ami o no ... mi ami o no .... mi ami ? 
vorrei incontrarti ....

Словото няма ни вкус, ни идея, 
но две натрапчиви очи венчелистчета на орхидея,
ако няма душа... душа
Словото няма ни вкус, ни идея, 
но две натрапчиви очи венчелистчета на орхидея,
ако няма душа... душа
Чувствам те, музиката леко се движи
огън е, вътре в мен избуяващ
чувствам те, тръпка надълго гръбнака 
удар, право в целта е попадащ.

Обичаш ли ме или не... обичаш ли ме или не... обичаш ли ме?

Какво ми остава от теб, от поезията твоя
докато сянката на съня бавно изплъзва се, 
ако няма душа... душа

Чувствам те, заровена статуя красива
седнали, легнали, непохватни!
Чувствам те, Атлантида остров изгубен 
любовници само загатнати!

Обичаш ли ме или не... обичаш ли ме или не... обичаш ли ме?

Чувствам те, далечен пустинен мираж
пясъкът, искащ да ме ослепи
Чувствам те, във въздуха дива любов,
бих искала да те срещна...

Обичаш ли ме или не... обичаш ли ме или не... обичаш ли ме?
Чувствам те, бих искала да те срещна...

Познах те, любов

Познах те, любов -
така търсена, зована, мечтана.
Нищо, че вън не си толкова лъскава
и да е кожата ти леко раздрана.

Познах те, любов -
с предпазливост как доближи ме.
Без да търсиш внимание, някак небрежно
с грижовна нежност ти покори ме.

Познах те, любов -
по ръката ти деликатна и силна.
Подела моята, длан в длан се прегръщат,
като гнездо са, с топлина и закрила.

Познах те, любов -
от откритият поглед струи светлина.
Старите битки със сенките виждат се,
но нищо не криеш защо е така.

Познах те, любов -
щом разтвори съдраната риза
и ми показа болките си, белези в страх.
Тогава разбрах защо сме толкова близо...

Лекуваш мен, както неволно лекувам те аз!


*творбата е с номинация на Националния конкурс „Магията любов“ - Казанлък

Остава върху мен

И страницата все остава същата, 

когато мислите летят си напосоки. 

Накрая влизат в нечия орбита, 

единствено възможната - това си ти. 

Сънят е като книгата ми - недовършен.

Вкусът ти само остава върху мен... 

А той е съвършен.

Куражът тъй и не дойде

Една студена и дъждовна утрин,
сред тихи капки самота -
без думи, погледи, прегръдки.
В ръцете топла чаша. Само. Тя.
И спомени. Или мечти пък бяха?
Куражът тъй и не дойде.
А колко дълго, дълго чаках.
От моя пращах, не стигнал е до теб.

Къде единствено целуваш ти

Целува ме,
а топлината му е нежност.
Лениво кожата ми се отдава
на ласките невидими, с небрежност
отпускам се и бавно се протягам.

Усещам го,
как зачервява ме от постоянство.
Разлива ми горещина по вените.
Обръщам се, предавам се в пиянство.
Умът ми е приспан, сънува тебе.

Целува ме.
И неговата власт така обичам.
Докосва ме навсякъде с лъчи.
Но и за слънцето дори остава скрито
Къде единствено целуваш ти.

Пепеляшка? Не!

  Пепеляшка? Не!
  Като малко момиче харесвах и тази приказка, но не беше сред любимите ми.(Като „Дивите лебеди“, например - виж тази харесвам много.) Нещо сякаш ме възпираше да се отъждествявам с нея. Не виждах просто за какво.
  Именно, за какво?
  Заради една Пепеляшка, която остава абсолютно инертна от началото до края?
  Която страда, но не намира и капка кураж в себе си, за да направи нещо и промени положението си, да се противопостави на несправедливостите спрямо нея и останалите?
  Онази Пепеляшка, която чака все някой друг да разреши проблемите ѝ, да ѝ помогне да преодолее трудностите, да я насочи към верния път?
  Не, благодаря!
  Вярно е, че ни омагьосва като история и ни кара да вярваме в истинската любов, но не благодарение на нея като героиня. Всичко благодарение на Принца! Този, който пренебрегва всяко едно мнение и условности в името на своята любима и не се спира, докато не я открие. Такъв принц си заслужава въздишките, да. И цяла една приказка.
  Както и вярата, че някъде там той съществува и за мен. Но не мен като Пепеляшка. Просто за мен - Надя. А останалото е фон за малки момиченца, които ще пораснат и ще се научат да се борят преди да въздишат, но ще вярват в магията на любовта. И в обувките! 

Принадлежност

Какъв сблъсък, разсеяно, а после отскок
и обръщане рязко да видиш досадника.
И замира псувнята ти, и макар по-висок,
се смаляваш пред нея, и съвсем се забравяш.
Поразглеждаш я скришом, тя пък прави го явно.
Забелязваш, с усмивка, как главите си скланяте.
Изучавате всичко - любопитно и бавно,
докато, с изненада, поглед в поглед улавяте.
И настръхна ти кожата, нейната видимо също.
Ти скова се - без дъх, тя гръбнака изви.
И познахте се сякаш - като спомен от нищото,
като време отминало, като бъдещи дни.
Хипнотично разчете те, ти пък нея прозря.
Като стари души от отвъдното бяхте.
Бе излишно да чакате, е принадлежност това.
Черна котка премина през теб неочаквано.

Наполовина

Обяд, преминал е денят наполовина.
Но наполовина съм и аз.
Запалвам свещ, поне от топлината ти да има...
А ароматът е така познат.
Одеялото едва ли ще ме стопли,
но ме утешава с мекота.
А книгата ми в скута е с безброй въпроси,
поне е с мен, не съм сама.
Не искам друго, времето е мое.
Наслаждавам му се, каквото и да е.
Спокойствие и тишина минават в спомени
в очакване на вечерта и теб.

Да си в ръцете ми

Ще те изстискам
до последната ти капка.
Ще изпия сокът ти, облизвайки с език.
Ще си уверен как неистово те искам
и сам ще потечеш към мен със вик.

Ще те размачкам
докато не се размекнеш.
Властно ще те вая с пръсти страстни.
С твърдостта си не можеш ме изплаши.
Да се отдадеш на волята ми чаках.

Обратно връщам ти ги -
всичките лъжи.
Обещанията празни, пропилени сълзи...
Изпивам те и все по-малко ми тежи
като те гледам как доволно свършваш.

Усмихвам ти се.
Знам, че не е краят,
че ти си вечно сочен... и красив.
Че дяволски предизвикателен омайваш...
Да си в ръцете ми - това е да съм жива!

Изрязано

Думите мамят.

Предпочитам очите.

Има погледи - говорят и в тъмното

и ти разказват не приказки

с герои измислени,

а за себе си, в твоите прегръдки обгърнати.

Остави светлината,

нека други я търсят,

ние с теб ще нахлуем в сърцата си тайно.

А дали ще е обич,

ще е страх ли от бъдното,

изживявайки заедно, ни остава безкрайното.

Ще заплитаме възлите

на тази наша история

и ще развържем онези, излишно оставени

от болезнени спомени,

с обиди кървящи…

Ти и аз ще останем, всичко друго - изрязано.

Изглежда глупаво

Изглежда глупаво да мислиш за някого толкова често,

да се усмихваш винаги при някой спомен нелеп,
да се изчервяваш тайничко зад прикрита небрежност,
да не пропускаш ни дума, ни тон, нито ред.

Да усещаш как милва те с нежния полъх на вятъра
и недокоснат гърбът да настръхва от тръпки,
да преживяваш моменти като миражи, очаквани,
да се губиш във времето на мечтани прегръдки.

Да е същност от нежност като цветен лист кадифен,
зле маскирана с някакво си безлично клише,
да е твоята музика с онзи натрапчив рефрен,
да е пожарът ти вътрешен, с душа нажежена.

Изглежда глупаво да мислиш за някого толкова често,

да е присъстващ винаги там, където си ти.

Тогава ти идва да кажеш „Обичам те“, е толкова лесно.
Изглежда глупаво да (не) го проумееш... и да замълчиш.  

Незабравки

Незабравки, цвят по цвят,
букет е нежен - крехък свят
от твоите скъпи инициали
и всяка мисъл с чувство дАли...

Дано да е Мъж

Днес небето е с цвят на кафе
и обвито от пара мъглива.
Очаквам дъждът му да е
с аромат на напитка любима.
Но едва ли! Ще бъде по цвят
само приличащ ѝ, толкова само.
Всяка капка течащ кръговрат
в кал превръща земята обляна.
Но от калта се заражда човек -
дано да е Мъж, дано е безстрашен.
Да му се вярва, да е 'от кол и въже'...
Че аман от тез 'мъжлета' сегашни!

Насрещен поглед или за кралския ток 12

 Колко ли си висок?  175см - около?
 Питам се, за да знам колко висок ток да сложа, когато се срещнем.
 Обикновено през деня припкам насам- натам с балерини за удобство, най-много ток 3,5 или 5, в изключителни случаи и 7. Но за теб съм сигурна, че ще трябва кралският - 12! Иначе как ще те гледам право в очите?! И то здраво стъпила на земята?!

 А точно това искам - насрещен поглед, директен. За да няма усилие в търсенето му или избягване, пречки някакви си или догадки. Единствено очи в очи. Е, вероятно ще се загледам и в устните, но ще бъде само за момент, а дали ще ги доближа, зависи именно от онова, което ще прочета в очите ти. И ти в моите. Ще си повярваме. Казва ми го онова мое вътрешно усещане с обичайното си нетърпеливо трептене. И му вярвам. Ще му повярваш и ти, когато го видиш в очите ми. Ще го видя отразено и в твоите. Ще видим един в друг върховете и бездните, стабилната почва под краката си и подвижните ни пясъци. Цветът на ирисите само ще ни насочи към дълбочината на зениците и деликатните им тайни. Ще сме на едно ниво - ти и аз. Праволинейно. Наистина този път. И мълчаливо ще се уверим в истинността на това, което ни доведе до тук. Думите ни.

 Днес си ги купих. Обувките с кралския ток 12.

Като познавач на жените

Като познавач на жените, мен малко ме позна.
Може би защото разговорите ни бяха пълни с мълчания.
А колко дълги бяха тези леки разговори.
За теб, за мен, за другите.
Но никога за нас.
И как тежаха истините кратки,
но заровени.
Потъваха без глас.
Но не от страх, от грешните представи.
За мен, за теб,
за нас от невъзможност.
Спотайваха се,
логично оправдани
от собствената ни самонадеяност.

Да, имаш право. Нямаш и съмнения
(може би).
Но нямаш нас.
А смелост имаш ли?

Абстрактнa

                                                                                   Art Pier Toffoletti

Видях те, беше там... и ме подмина.
А аз направих се, че търся някой друг.
Въртях се в кръг, светът ми се размива
в усещане за празнота. И този път
картината размазана е безвъзвратно.
Не стигат мойте чувствени бои
да върнат хармонията обратно
в душата ми... защото липсваш ти.
Разделях цветовете с топлина,
нанасях ги отново и отново...
Безсмислено - копнежът отлетя
с лиричното и нежното зад гроба.
Смених платното - толкова е просто.
На бялото изглеждам непохватна.
Нарочно е - боите ми изтичат в хаос -
за ценителите вече съм абстрактна.

Очаквана интимност

Вечерта
е очаквана интимност
с онзи поглед
галещ кожата ти
но стоплящ те отвътре
хипнотизиращ те
като пламъче на свещ
в което разчиташ дяволското
но те кара да се чувстваш
ангелски
и самият ти гориш
от нетърпение
да заченеш звездите
които ти липсват
и виждаш единствено
в онзи поглед

Как да се противопоставиш на живота?

Всичко, което заслужава, си струва чакането.
Верните и истински неща не се изменят във времето. Като някои мисли, които са ти идвали наум някога, а се оказват актуални и сега. Само че с тази разлика, че ги отнасяш към различни хора. Защото хората... се променят. Ти се променяш. Преоткриваш нови светове, които се вписват в твоя така естествено. И се усещаш като мъничка частица, идеално пасваща на място, за което не си и подозирал съществуването. Понякога изненадата от това откритие е толкова голяма, че ти трябва малко време, за да го приемеш. А понякога влизаш в борба със себе си и собствените си вярвания до момента, защото новото е нещо много по-голямо от всичко срещано до сега и съзнаваш, че промяната вътре в теб е неизбежна. А с това и промяна на всичко заобикалящо те. Страх. Но страхът не спасява. Нито спира. Само забавя. Неизбежното. Новият ти поглед. От и към теб. Еволюираш. Просто го приеми. И се учи. Да бъдеш промяната.
Обичам много една мисъл:
" Който не може да се промени, нищо не може да промени."~ Сун Дзъ
Как да се противопоставиш на живота?
Не можеш. Той е промяна.

Take what you need

 Харесват ми тези малки, налепени по стените листчета, които те приканват да си вземеш онова, от което имаш нужда. Винаги са предизвиквали усмивка у мен. Заради онези щедри и любвеобилни хора, които ги изготвят и разпространяват. Сякаш предлагат част от своето щастие и пълнота, споделят своята любов, подкрепят със своята вяра и надежда, помагат със своя оптимизъм. Имало е моменти, когато ми се е искало да откъсна и отнеса със себе си целият лист, заедно с всичко, което предлага - дотам съм се чувствала обезверена и крещяща за помощ. В други такива, виждайки тези запълващи липси предложения, съм се питала от какво точно имам нужда и кой може да ми го даде. С течение на времето, израствайки с плесниците и прегръдките на живота, се научих да откривам всяко едно нещо, което смятах че ми липсва, вътре в себе си. Чудото на любовта, надеждата за в бъдеще, вярата в доброто, куражът да преодолееш страховете си и още, и още - човешката душа е бездънен кладенец, който засища всяка жажда. Сега се усмихвам, гледайки един от тези листове със запълващи липси предложения и го залепвам на стената си.
Моят кладенец е пълен. А вашият?

Животът не чака никой

Всяка една максима, мисъл, кредо, дори чувства, отговорят на определен период от време. След това настъпва промяна. 

Животът не чака никой, продължава без да ни пита дали сме готови или сме съгласни с промените. Неизменно се променяме и ние, и начинът, по който гледаме на нещата или себе си. 

Инатът да се придържаш към едно-единствено верую, е безсмислен.

За теб, който имаш нужда...

За теб, който имаш нужда да го чуеш,
да го почувстваш,
да го изживееш,
да го приемеш,
да го скъташ надълбоко...
Обичам те! ♡

Любовта без думи

Любовта започва с мисъл.
А първият ѝ израз е докосването.
Онова първо несигурно протягане в очакване на ответния допир.
Срамежливата игра на пръсти длан в длан, сякаш ти шепнат “търсих теб“.
Нежната ласка, издаваща чувствата на безмълвното „влюбен съм“.
Допирът по свойски интимен с признанието „ аз съм твой и ти си моя“.
Лекото притискане на ръка, за да кажеш „ тук съм за теб“.
Дълбоката, уютна прегръдка да почувстваш, че „всичко ще бъде наред.“
Любовта без думи е докосване.

В душата.

На Лятото последната въздишка

На Лятото последната въздишка

е Август, изнизал си обувките

и шляпащ по брега, с усмивка

и дъх солен на морски пръски.

Далечна лодка е на хоризонта, 

полюшваща невидимо платна, 

в очакване на вятър, който

я води към посоката - мечта.

Тъгата е в топъл, нежен поглед,

в изпращане на хората любими,

загръщащ ги с безкрайна обич,

като предпазен шлейф през зима.

На Лятото последната въздишка

е детското хвърчило във простора, 

привличащо внимание на всички - 

и на Септември, скрил се зад стобора.

Изтича времето

Изтича времето 

през крехките ни пръсти.

Животът е клепсидра с теч безмилостен.

Моментите ни скъпоценни, пъстри,

с любов събрани и закътани -
изплъзват се набързо пред очите ти. 

Разпръскват се
и наблюдаваш

как шепите остават празни.

И само вятър

гальовно сгушва се в разтворените длани,
търсещ сякаш

да измести на липсата тъгата - 

наситен полъх е 

с на спомените нежни аромата.

Вкусни

 

Свежест,

прохлада,

дързост,

наслада -

отпивам това

с глътка една.

Ах, колко са вкусни

твоите устни...

***

Любовта съществува винаги, тя Е!

"Не можеш да откриеш любовта, когато тя не съществува, нито можеш да я скриеш, когато наистина се появи."... Вероятно е така за тези, които търсят да получат любовта на някой друг, но така едва ли ще успеят да се почувстват щастливи. Ще получат любов, защото няма друг начин, но няма да е онази, търсената. Все ще има някакво 'но', някаква незадоволеност, някакъв вътрешен копнеж за друго, за нещо повече... А това повече го има всеки, вътре в себе си, трябва само човек да погледне навътре и ще го открие. От там се започва, любовта извира в нас самите. Към нас и към всички останали. И веднъж открита,  наистина няма как да се скрие повече. Тогава и получената ще е онази желаната, защото ще е огледало на собствената ни. А ако все пак не е,  това няма да е заради нас. Просто някои хора все още трябва да се открият в любов! 

Любовта съществува винаги, тя Е!

Мислите са като гости

„Мислите са като гости – каниш едни, а пък те спохождат други.“ Особено сутрин, когато си в онова неопределено състояние между сън и пробуждане, и отпиваш първите си глътки ароматно кафе. В такива моменти вече не се питам защо, а на спокойствие оставям пъзелът от неканени помисли сам да се нареди. Чак тогава взимам решения. За всичко си има причина, дори в началото да не ни е ясна. И ние самите сме микроскопична частица от огромния пъзел на Живота. Да го наредим с вдъхновение!

Ситост и жажда

Зная,
че съм невъзможна понякога,
даже често дори.
И ти се струва, че  вятър съм,
и те разпилявам, нали?
Че съм загубено време, 
от което боли.
Неподвластна на стремето
от опити да ме държиш.
Но напивам водата ти 
и огньове подклаждам,
и умът замъглявам ти -
аз съм ситост и жажда.
Невъзможна съм, зная -
Вечно в полет на някъде.
Мен може да  ме омае
само душа необятна.

Фото - Светлана Беляева

Събличане

– Харесва ми как бавно се събличаш, 
небрежно как захвърляш си преструвките.
Как с пръстите по кожата си тичаш,
прераждайки предчувствие в целувки.
Как любиш се с горещото си тяло,
прикривайки пожари с оросяване
и с поглед впит в насрещно огледало
страстта си как изкусно удвояваш.
Харесва ми да знаеш, че си моя
и гледам те, когато се събличаш.
Сега свали последната си роба.
– Но, гола съм...
– Свали страхът да ме обичаш!

Да избираш

Като че ли можеш да избираш
къде ще цъфне следващия мак
и алената кръв по него
ще ти обагри сивото в сърцето.

Като че ли можеш да избираш
кога ще ти запее славеят
и сладостта на песента му
ще ти е основен тон в сърцето.

Като че ли можеш да избираш
коя стрела ще те уцели
и белегът, направен от Амур,
ще ти е най-свидния в сърцето.

Можеш само да избираш
как всичко да приемеш,
дали ще му обърнеш гръб
или ще живееш със сърцето.

Напълно

„Чуй
как ми бие силно сърцето ти.“ | Wisława Szymborska

накъсва ми се дъхът ти
от близостта
настръхва ми кожата ти
от усещане
свива ми се стомахът ти
от страх
разширяват ми се зениците ти
от учудване
насълзяват ми се очите ти
от радост
потрепват ми устните ти
от нетърпение
отмалява ми тялото ти
от желание
нагърчва ми се душата ти
от очакване
докато не ми се отпусне сърцето ти
напълно
в моето

21 грама

Понякога е свита, до просторност.
С треперещи стени, но под стабилен.
С вибрации от минаващите хора,
беззвучност от мелодии стаила.

Прозрачна в плътността на чувствата,
загръщащи с гранитната си нежност
сърцевината ѝ - таяща спусъка
на ледения жупел от копнежи.

С раздран килим, съшиван и на кръпки,
извезан всъщност е с конци от спомени
в картини, с дирята на всички стъпки -
кои отминали, кои превърнали се в корени.

С отворена врата за свят залостен.
С градина розово - трънлива, с аромат
приканващ онзи дълго чакан гостенин
през прага да премине към дома.

И още има, пълен лабиринт.
Една душа е, друго нямам да предложа.
Привидно лека е - грама двайсет и един.
Ако не ти тежи, светът ще е възможен!

Сувенир

 

Оставила съм ги на теб.
Изписала съм ти въздишки,
сърдечен тон и тишина,
полу - разбрани истини.
Замряла песен, синева
и облаци, накацали на петолиние.
Беззвучно падаща сълза,
безкраен хоризонт... и ние.
Зеленото на лятната трева,
росата по краката боси,
ухание на люляк и поля,
вълни и пясък...
Толкова въпроси.
И отговори, скрити очебийно.
Животът в думи. Някой друг пунктир,
подсказващ ме... привидно.
Оставила съм ги на теб. 

Аз – сувенир.

Оградите

Оградите –
за мен са само стимул за познание –
защо са там, какво ли ги държи.
Дали не пускат никого да влиза
или пък другите да защити
от нещо скрито вътре, на дълбоко…

Оградите –
те имат своето ‘защото’.

Простота/La semplicità

Простота

Простота е да се разголиш пред другите.

А ние сме в такова затруднение да бъдем истински с останалите.

Страхуваме се да бъдем криворазбрани, да се покажем слаби, да се окажем в ръцете на този срещу нас.

Не се излагаме никога на показ.

Защото ни липсва силата да бъдем хора,

онази, която ни помага да приемам нашите лимити,

която ни кара да ги разберем, давайки им смисъл и превръщайки ги в енергия, именно в сила.

Обичам простотата, която е придружена със скромност.

Харесвам скитниците.

Харесвам хората, които знаят да слушат вятъра по кожата си, да усетят аромата на нещата, да уловят същността им.

Онези, чиято плът е в контакт с плътта на света.

Защото там има истина, там има сладост, там има чувствителност, там има все още любов.

~Алда Мерини

Превод: Надежда Тошкова

La semplicità

La semplicità è mettersi nudi davanti agli altri.

E noi abbiamo tanta difficoltà ad essere veri con gli altri.

Abbiamo timore di essere fraintesi, di apparire fragili,

di finire alla mercé di chi ci sta di fronte.

Non ci esponiamo mai.

Perché ci manca la forza di essere uomini,

quella che ci fa accettare i nostri limiti,

che ce li fa comprendere, dandogli senso e trasformandoli in energia, in forza appunto.

Io amo la semplicità che si accompagna con l'umiltà.

Mi piacciono i barboni.

Mi piace la gente che sa ascoltare il vento sulla propria pelle,

sentire gli odori delle cose,

catturarne l'anima.

Quelli che hanno la carne a contatto con la carne del mondo.

Perché lì c'è verità, lì c'è dolcezza, lì c'è sensibilità, lì c'è ancora amore.

~Alda Merini

Таралеж?

Игла подир игла, бодли нагъсто
избили са по крехката душа.
Не можеш да погалиш нито с пръстче,
ни да усети твойта топлина.
От шум се свива, врява не обича -
заостря копията към света.
И тъй стои, дори и не наднича,
обгърнат плътно в свойта самота.
Затворен в мнима сигурност е, знам.
А иска ми се тъй да го прегърна...
И не за другите бодлите му са там -
те болка са от доверие невърнато.

Sorriso di donna/ Усмивка на жена

Sorridi donna
sorridi sempre alla vita
anche se lei non ti sorride.

Sorridi agli amori finiti
sorridi ai tuoi dolori
sorridi comunque.

Il tuo sorriso sarà
luce per il tuo cammino
faro per naviganti sperduti.

Il tuo sorriso sarà:
un bacio di mamma
un battito d’ali
un raggio di sole per tutti.

(Alda Merini)
***
Усмихвай се, жена
усмихвай се винаги на живота,
дори и той да не ти се усмихва.

Усмихвай се на отминали любови,
усмихвай се на болките си,
усмихвай се въпреки всичко.

Усмивката ти ще бъде
светлина по пътя ти,
фар за моряци изгубени.

Усмивката ти ще бъде
майчина целувка,
мах на криле,
слънчев лъч за всички.

Късмет

Не е късмет четирилистна детелина, 
нито калинката в ръка. 
Късмет е да обичаш, да те има
в нечии мисли и сърца. 

Обсебен

Не докосването,
не ароматът ти,
не лицето ти,
не думите ти,
не постъпките ти,
а умът ми!
Умът ми ме води към теб!
Обсебен...

Единствената сигурност

"Единствените" сменят се с моментите,
отиват си с премигване на клепки.
Не се замисляш даже над последствията -
и без това животът е нелеп.
Изпращаш ги спокойно в залез слънце
и в утрото изправена, напред.
Ще дойде друг единствен, малко зрънце
е вярата покълнала във теб.
Не търсиш никой, никой не задържаш,
приемаш просто даровете на съдбата.
Обичаш ги, отдаваш се до дързост,
а в завещание оставяш свободата.

Любов, омраза - всичко си отива. 

Остават само белезите на раздялата. 

Болезнено да ти напомнят, че си жива

в единствената сигурност - промяната. 

Лична интерпретация

Когато дойде тихо вечерта

с единствена компания – умората,

прегръщаш я по пътя за дома

и кротко тръгваш си от хората.

И без това сред тях си вечно сам –

погрешка в кукления им театър.

Ненужен е дори сценичен дар!

Вглъбени в собствения си спектакъл, 

в очакване на пет минути слава

от позите с лакейска ориентация,

животът някак покрай тях минава,

оставил ги без лична интерпретация.

А твоята? Върховна е в нощта,

щом встъпиш в съкровения си храм,

в прегръдките на чакаща жена

си себе си – обичан и разбран.

Последна

Надеждата във теб умира,
когато вътре вече не си жив.
Затуй последна е - разбирай, 
че ти си този, дето я държи. 

Вътрешно

Какво дели ни? Някакви си километри.
Не десет, двайсет или сто. А хиляди.
И пак се чувстваме - навлезли в спектри
на мисълта, които нямат лимити.
До мен, до теб достига топлината
на думите, обличащи се в образи.
Наситена със тях е тишината ни,
а многоточието ни е като прорез,
от който бликат скритите емоции
в усмивки, сълзи - отрязъци душевност,
олекотени преминават през прозореца
на дните ни, преплитащи се с времето.
Съпътствани от изгреви са залезите,
в които срещаме се, някога и някъде.
В едно присъствие избледняват белезите
насред стаята самотна, в тишината.
Докосването вътре е, в сърцето.
И там остава, на пук на разстоянието.
Какво дели ни? Някакви си километри.
А ни сближава и дори мълчанието...

Безброй надежди

Пролет е - усещам го по соковете,
попивам настървено всяка капка. 

Светлина са, плът  и лимфа -  

отговор на ненанситната ми жажда.
Криволичещо достигат всеки ъгъл

и ме изпълват бавно с истини горещи,
опиват ме със спомени за пролети
отминали, завърнали се, предстоящи.
И дъхави, като дълбоко впити корени,
на цветни ветрове и ароматни капки.
На дъжд от слънце, лунни серенади
на ухажори, придружени от светулки

и смехове, звънтящи из полята тревни
сред опрашващи криле на пеперуди,
в многоцветната феерия на дъгата
пропиваща земята с' свежестта си.

И съм тъй набъбнала - до пръсване,
побрала паметта за всяка пролет.
Неистово желанието е за възкръсване
на тези спомени в живот реален,
че пуквам се, разлиствам бели листи
и с ирисите розови проглеждам.

Разпъпила съм сред безброй надежди -
цъфтящи белоцветни вишни.

Ще преживея

Запалих свещ, в очакване на теб,

на масата приготвена за двама.

Извиках и на разговор експерт –

търпението, знам че е голямо.

Не исках друга музика за фон –

достатъчен ми бе гласа ти в мен,

с любимите ми тембър, тон,

останали от онзи минал ден.

Удобно седнах, в пламъка се взрях

и времето се сля със хоризонта,

безкрайна ивица незнаен бряг –

очите ми, с вълни бездомни.

Без прѝстана на твоите пръсти,

сълзите губеха се в тишината.

Търпението – пое към вкъщи

и ме погълна нищото във мрака.

Свещта угасна. Нова ти запалих.

След нея още колко, нямам спомен.

От масата олтар за теб направих –

както изпращат любимите на помен.

След туй разчистих стаята, душата.

Да чакам призраци – не го умея.

Ще дойде някой със сърце в ръката,

пак влюбена ще съм…

А другото ще преживея.

Позволявам си

Позволявам си да ми липсваш, 

в онези моменти, когато 

в пейзажа околен се вписваш, 

сякаш тук си и още е лято. 

Позволявам си за теб да тъгувам, 

да се питам дали си обичан 

там, където избра да пътуваш...

Но тъгата ми ражда усмивка. 

Позволявам си да вляза във спомена, 

да живея за мъничко в него, 

да остана там толкова, колкото 

ми е нужно, за да бъда пак с тебе. 

Позволявам си да ми липсваш, 

да си в мечтите ми даже. 

Там са хората, които обичам 

и за мен са наистина важни.

Стая

Вино, 
лунна светлина.
Стая,
мъж, жена. 

Сенки,
пламъци игриви.
Свещ,
рисунки живи. 

Пръсти,
гола кожа -
две тела
с души под ножа. 

Танц магичен
и въздишки страстни.
Устни
хапани, подвластни. 

Две сърца
с единна песен,
две лица
и поглед втренчен. 

Време
с неизбежно темпо,
бързи ласки
с' сълзи в гърлото, но...

 
Тихо,
на ухо "обичам те",
силно
отчаяние и вричане. 

Вплитане
в прегръдка сетна -
две души
и адът в сметката.

Сбогом,
той и тя в посоки разни. 

Ресто?
Хлад и мъка в стая празна.