Без разрешение

Така излизат мислите ми - 

без разрешение.

И кой знае с кои се срещат, 

а аз - в неведение.

Може би точно с твоите са 

били на кръстопът,

когато с теб се видяхме

за първи път.

Последно парче

Открих те преди време

в това всекидневно лице.

Но продължавам да търся

пак теб и всеки дефект,

който така ми приляга,

а нуждата в мен все мълчи

на мълчанието твое,

а в отговор ѝ се ще да крещи.

Знам, ще дойдеш отново,

когато решиш да сгрешиш.

Остави тази мисъл!

Защото ще се нараниш.

Не отглеждай надежда

на такъв непригоден терен - 

този път е без изход

и води само навътре във мен.

Все още те виждам 

в това всекидневно лице,

запечатан в очите ми -

на огледалото ти последно парче.

Нощта

Нощта...

Така дълга тема на разговор

не се отказва.

Има хора с толкова светлина вътре

Има хора с толкова светлина вътре.

С онова меко сияние, което топли без да те изгаря.

Но нямат нито един прозорец, 

за да може да се види отвън.

Остават все така незабележими 

покрай всеобщия блясък и излъскани външности,

все така неприближаеми и тъмни.

Само очите им светят. 

Затова ги откриваш нощем. Само ако имаш смелостта да ги погледнеш.

Обичат самотата, но не изглеждат никак самотни. Не са. 

Знаят, че не е едно и също нещо.

Като на добри наблюдатели, 

усмивката им винаги е разбираща. И подканяща.

За какво? Може би да надникнеш в тях. Чрез погледа.

Ще забележиш, че не се свиват в ъгъла.

Знаят, че е невъзможно да изоставиш, скриеш и забравиш нещо или някой на място,

където може само да събере сила. 

Не го и правят.

Самите ъгли вътре в тях доброволно се оставят на показ да бъдат осветени, 

доволни че не трябва да крият

истинската си същност - 

кръстопът на носещи основите (стени).

Уважено това им свойство, не познават тъмнината. 

Има хора с толкова светлина вътре.

Нямат прозорци да те заслепят.

Но те учат да виждаш.