„Не е твое задължение да залепяш всяко счупено парченце, не е нужно да се опитваш да направиш всички щастливи. Имаш право да си починеш, да помислиш за себе си, да се възстановиш. Отдели време, което да посветиш единствено на теб.“ – това прочетох тази сутрин.
Странното е, че това време никога не е неделя. Неделя е ден за семейството, близките, приятелите. Ден, в който си заобиколен от хора, които няма как да пренебрегнеш, да изолираш, да отдалечиш. Тези хора са постоянното ти присъствие, чувстват се свободни да те потърсят всеки един момент, да те прекъснат всяка минута, да се настанят близо до теб и да ти говорят непрекъснато, да искат мнението ти, решението ти, вниманието ти...
Почивният ти ден е обсебен от тях. Така времето за теб самия остава под въпрос някъде там, за през седмицата. Когато всеки е забързан в делничните си разписания, служебните задължения и ти си вън от обсега им, поне за няколко часа. И когато физически имаш свободно време, то можеш и да си позволиш да отвориш онзи прозорец, който психически ти носи освежаване, почивка, възстановяване. Поне за момент. И ако този момент не си в състояние да го намериш... се чувстваш изтощен до такава степен, че започваш да мислиш дали да не заминеш някъде сам за известно време, ей така - за да презаредиш батериите си. И най-после да направиш всичко онова, което не успяваш насред вихъра на нормалното ежедневие.
Защото всеки е пълен с обич и всеотдайност към близките си и приема същото от тях. Но това, което сам можеш и си длъжен да си дадеш, никой друг не е в състояние да направи за теб. Времето за себе си.
