Да се превърна в нощ

Тази вечер ще те потърся.
Бих те целунала
и тихо прошепнала нещо в ухото ти.
Не знам дали ще ти кажа
колко много те обожавам.
Но ще те държа в прегръдките си
докато не свърши нощта ти.
Или докато не се превърна самата в нощ,
която всяка вечер идва
и любящо те обгръща.
Неизменно.

Не сме вече същите

Срещаме толкова хора, а ни докосват единици.

Тези, след които клишето "нищо вече не е същото" не е достатъчно.

Самите ние не сме вече същите.

Тези хора държим.

В живота си.

В мислите.

В меланхолията си.

И в усмивките, които даваме.

В сърцето си.

В ума.

Във всеки един фрагмент от нас.

Защото не винаги ще ни има.

Но ще бъдем навсякъде…

Емоции

Все повече са дните, в които чувствам нужда да
се оставя на емоциите.
Да потъна, да ги усетя до дъно.
Да се насладя на красотата им.
Докато не изгубят форма и достигнат безкрайност.
Като синьото в цветчето на незабравката и в прегръдката на хоризонта.
Слънчевият лъч, прескачащ играта на облаци.
Свежестта на хладния въздух, който влиза през прозореца.
Шепотът на вятъра, който те посреща в гората.
Думи, които оставят следа.
Поглед на съучастник.
Телефонно обаждане от любим човек.
Нещо старо. Нещо ново.
... ароматът на дом.
Емоции.
Истински.

Игнажден

Вкъщи

гости не идват.

Всеки дошъл 

е влязъл в дома си.

Когато усетиш зимния бриз...

 

Когато усетиш зимния бриз...

Представи си, че те целувам.

Както едно лято, което напомня парфюма ми.

В зимата аз откривам аромата на твоя.

Пергамент на времето

Лицето ми

е пергамент на времето.

Всяка бръчка

е мълчалив отпечатък

на истината.

Думите ми за теб

Думите ми за теб така са далеч,
както ме чувства сърцето ти -
съществуват някъде (по твое желание)
само с едното усещане,
с което искаш просто да видиш
в действителност колко сме близки,
без да докоснеш онази опасност -
да ги получиш наистина.

Съдба

поне веднъж
да бъда стих желая

дори да съм
оставам непрочетена

Тя лети

Погледът ѝ е безкрайно син,
дори очите да са черни.
И кожата ѝ синя е - пред теб
в душата синя виждаш бездни,

в които да потънеш. Но летиш
в доверието синьо. Как боли.
Но ти си там за нея, чуваш
и виждаш всичко. Тя лети.

Обгръща те с мълчание без цвят,
като невинност на дете.
И с вик на смелост, не на страх,
превръща болката в небе.

Прегръщайте се!

 

Прегръщайте се!
Винаги, когато можете, 
когато искате, 
когато го намирате за необходимо, 
когато чувствате импулса да обгърнете някого, 
да дадете топлина, 
да усетите близост, 
да бъдете част от едно по-голямо цяло, 
да споделите настроение, 
да понесете заедно тежест, 
да подкрепите, 
да бъдете подслонени, 
да намерите и дадете утеха, 
да скъсите разстоянието, 
да премахнете прегради, 
да се насладите на присъствието 
и да не оставяте място между вас на нищо друго, освен обич.
Повече и повече. 
Прегръщайте се!
(За) винаги!

Магия

Афинитетът е мистерия.
Там необяснимо се ражда доверието.
Разкритите му тайни са съкровен подарък.
Усмивката в един разбиращ поглед е заклинание против самотата.
Да опазиш тази интимност е магия.

Отпътувала

Тя е необяснимо щастлива тъга,
с очи приковаващи, поглед особен.
Вълните газеща или далеч от брега,
сякаш в морето се взира в очакване
нещо изгубено, някой да се върне от там
и да я отведе най-сетне със себе си.

Тя е отсъствие, пълно с копнеж
и без думи ти описва отдаденост.
Поражда желание да бъдеш любов
с онази вярност до лудост, мечтание.
Да бъдеш онзи очакван, жадуван
ти се иска, света да обърнеш...
Но не си.
И си обречен още на тръгване.
А тя е тук, но далеч отпътувала.

Чувство за безкрайност

Не знам кога

познах безкрайността:

един миг

с теб

или вечността,

когато те няма. 

Чрез теб

измервам себе си.

4 мин.

остави ме да гледам
нека да се взрем в очите си
и останем безмълвни
за една минута
в която да потънем в себе си
отразени в топлината на другия
без да търсим нищо освен усещане
за две минути
в които да спре всяко движение
и да остане само дъха ни
отмерващ липсата на време
за три минути
в които не мога да говоря за себе си
защото очите са по-смели от устните
и те вече ти казват всичко
за четири минути
в които ако не узнаеш това 'всичко'
не е нужно да питаш нищо повече
защото е вече излишно
остави ме да гледам
нека знам
дали виждаш

Разликите

Никой не е застрахован от удари.
И боли, защото очакваме отношението на другите към нас да е поне равно на нашето към тях.
А никога не е така.
Защото не сме еднакви, приемаме нещата по различен начин, всеки има собствено виждане и чувстване.
Не можем да задължим другите да чувстват и усещат като нас.
Приемем ли веднъж това, би трябвало да приемем и ударите по-спокойно, като израз на разликите между нас.

Осъзнаване

пътят на разума 

води до 

пътя на сърцето

обратен път няма

Времето за себе си

 

„Не е твое задължение да залепяш всяко счупено парченце, не е нужно да се опитваш да направиш всички щастливи. Имаш право да си починеш, да помислиш за себе си, да се възстановиш. Отдели време, което да посветиш единствено на теб.“ – това прочетох тази сутрин. 

Странното е, че това време никога не е неделя. Неделя е ден за семейството, близките, приятелите. Ден, в който си заобиколен от хора, които няма как да пренебрегнеш, да изолираш, да отдалечиш. Тези хора са постоянното ти присъствие, чувстват се свободни да те потърсят всеки един момент, да те прекъснат всяка минута, да се настанят близо до теб и да ти говорят непрекъснато, да искат мнението ти, решението ти, вниманието ти... 

Почивният ти ден е обсебен от тях. Така времето за теб самия остава под въпрос някъде там, за през седмицата. Когато всеки е забързан в делничните си разписания, служебните задължения и ти си вън от обсега им, поне за няколко часа. И когато физически имаш свободно време, то можеш и да си позволиш да отвориш онзи прозорец, който психически ти носи освежаване, почивка, възстановяване. Поне за момент. И ако този момент не си в състояние да го намериш... се чувстваш изтощен до такава степен, че започваш да мислиш дали да не заминеш някъде сам за известно време, ей така - за да презаредиш батериите си. И най-после да направиш всичко онова, което не успяваш насред вихъра на нормалното ежедневие. 

Защото всеки е пълен с обич и всеотдайност към близките си и приема същото от тях. Но това, което сам можеш и си длъжен да си дадеш, никой друг не е в състояние да направи за теб. Времето за себе си. 

Хората не се губят

Хората не се губят.
Губят се разни неща като ключове, фиби, писалки. Неща, които лесно ти се изплъзват от ръцете, защото са дребни, малки, почти незначителни.
Хората, тях преставаме да ги търсим. Защото дребни, малки, незначителни, почти ненужни за нас.
Или точно обратното - огромни. Толкова, че сме ужасени да им предоставим нужното пространство. Защото заемат твърде много, там вътре - между сърцето, мислите, чувствата.

Съществуваш

Животът мрази и обича едновременно.
Вечно не(за)доволен,
оставя белези, които да изстрадаш,
за да се влюбиш в себе си най-после.
И няма изход, нито бягство.
А пътят ти е просто заблуждение.
Че винаги си там, където
от всяка болка ражда се целувка.
И съществуваш. Неизменно.

Не понасям страхливците

Не понасям страхливците.
Онези, които продължават да те лъжат, да ти казват мили думи, да се крият, да те избягват, да се правят на много заети, уморени, депресирани или просто отегчени за разговор. Онези, които за истината публично се бият в гърдите, а в личното не смеят да я назоват. И вместо това поднасят най-ненужното оправдание: „Не исках да те нараня“.
Единственото, което наранява, е лъжата. Любовта в тези случаи и без това се оказва не любов.
Някои мъже нямат нужда от топки. Смелост нямат. Нито чувство за отговорност. Имат само някакви болни претенции, които предявяват над теб. Дали в случаите, когато едва те познават или когато са минали години и вече са някъде с друга... Имат някакво перверзно чувство за контрол. Илюзорна представа за собственост. И големина на атрибути, които изобщо не притежават.
Не понасям страхливците, които ревнуват до смърт без повод. Онези, за които твоята дума не значи нищо пред филмите в главата им.
Нямаш право на обжалване.
Не понасям страхливците, които казват, че те обичат и си носят калъпа на тяхната представа за обич, мъчейки се да те натикат в него. Само защото искат да те имат. И ако не се побираш, ти го изкарват през носа. По „мъжки“. Самодоволно. „От любов“.
Ако наистина искаш да познаеш един мъж, не го разпитвай - може да те излъже. Не гледай приятелите му - всички са до време. Не чакай да се разкрие - много малко наистина го правят.
Просто виж от какво се гордее.  Големината на раменете му понякога не е от предлагане на рамо. А от чупене на нечие друго (сърце).

  20.10.2017

Таормина

Ех, Таормина...

Обичам те през зимата -
спокойна,
отпусната по склоновете на умората
с въздишката на леден бриз от облекчение,
достигнала йонийските вълни в подножието,
избавена от задуха на лятото,
от впиващите пръсти на туристите
по тялото ти гърчещо, набръчкано
и погледите, пиещи безмилостно
от възрастта ти...
Обичам те, когато си сама
и каменните улици стенат от носталгия
по стъпките на босоноги сицилианки
в онези времена, чиито спомен
остава само в песента на вятъра...

Отдалеч

Ти си...
Ти си солта на морето,
без която устните ми не биха имали този вкус
Ти си аромата
на онази липа пред прозореца ми,
без който пролетта не би дошла.
Ти си онова перо
от опашката ми на птица,
без което не бих могла да поема вярната посока.
Ти си онази капка дъжд,
без която не може да се изпълни погледа ми с тъга, готов да прелее.

Ти си онази точка на замръзване,
без която една сълза не би се превърнала в диамант.

Ти си онзи вятър,
без който не бих познала ласката на дъха.
Ти си онази топлина,
която не те оставя да забравиш, че те има.
Някъде.
И си сам по себе си живот.     

Усмихвам ти се, отдалеч.

Парченца

Насаме.
Заради онези сълзи,
дълго стържещи горчивината.
Намериха дъното ти.

Насаме, насаме. 
Далеч от непоносимата тълпа,
чуждите погледи, въпросите им.
Израженията, израженията...
Протяганията към теб,
когато те няма.
Защото те няма.
Всичко е късно, нищо е навреме.
Самотата е глуха приятелка,
затова единствено вярна.

Насаме, насаме, насаме.
Тичай, скрий се, изчезни.
Потъни в тъмнината, 

в нея има близост.

Истинска, дълбока, неосъждаща -

колкото да се сринеш 

до спокойствие.

Близостта

на свободното отчаяние.

Нея търсиш в хората.

Пътят към себе си.

Не познавам думите

Все още
не познавам думите,
които да отнемат
тежестта
на белия ми лист.

Имам нужда от чувства / Ho bisogno di sentimenti di Alda Merini

Не ми трябват пари.
Имам нужда от чувства,
от думи, от думи подбрани разумно,
от цветя, наречени помисли,
от рози, наречени присъствия,
от мечтите, които обитават дърветата,
от песни, които карат статуите да танцуват,
от звезди, които шептят в ухото на любовниците.
Имам нужда от поезия,
тази магия, която изгаря тежестта на думите,
която събужда емоции и дава нови цветове.
Моята поезия е жива като огън,
преминава между пръстите ми като броеница.
Не се моля, защото съм поет на нещастието,
който премълчава, понякога, часовете родилни болки,
аз съм поетът, който плаче и играе с виковете си,
аз съм поетът, който пее и не намира думи,
те са сухата слама, върху която отеква звукът,
аз съм приспивната песен, която кара децата да плачат,
аз съм тщеславието в падение,
металната мантия на дълга молитва
от минало жалеене, което не вижда светлината.


Алда Мерини

Io non ho bisogno di denaro.
Ho bisogno di sentimenti,
di parole, di parole scelte sapientemente,
di fiori detti pensieri,
di rose dette presenze,
di sogni che abitino gli alberi,
di canzoni che facciano danzare le statue,
di stelle che mormorino all’ orecchio degli amanti.
Ho bisogno di poesia,
questa magia che brucia la pesantezza delle parole,
che risveglia le emozioni e dà colori nuovi.
La mia poesia è alacre come il fuoco
trascorre tra le mie dita come un rosario
Non prego perché sono un poeta della sventura
che tace, a volte, le doglie di un parto dentro le ore,
sono il poeta che grida e che gioca con le sue grida,
sono il poeta che canta e non trova parole,
sono la paglia arida sopra cui batte il suono,
sono la ninnanànna che fa piangere i figli,
sono la vanagloria che si lascia cadere,
il manto di metallo di una lunga preghiera
del passato cordoglio che non vede la luce.

Alda Merini

Но сме живи

Бяло платно,
по него алени пръски –
моминската гръд
в сок от череши се къпе.
Мъжки очи
жадно картината пият,
женските устни
в сладостна усмивка се вият.
Среща на погледи,
страсти от пламъци диви.

Задушница е.

Да прощават мъртвите,
но сме живи.

Копнея да съм вятър

Тези дни са многоточия,
оставащи след мен наместо стъпки.
Не търся думите.
Прецизно точни
и без това ще бъдат кръпки
и не на място, странни, чужди
по тялото болезнено на тишината.
Всъщност по моето
или това на самотата.
Е без значение –
едно и също значат
в порядъка на мислите ми пясъчни.
Така са безразлични имената
и звуците мъчителни,
когато
единствено копнея да съм вятър –
далеч неуловима в необята.
И имам страшна, остра нужда
да си помълча с тъгата.

12.05.

Това, което сме

Все още сме един до друг.
С едно мълчание, което не е тъжно,
ни радостно.
Е само липсата на звук.
От друго няма нужда.

В живота тъй се получава,
когато сме напълно непознати
или до болка близки,
във сърцето.
А ние сме това, което просто сме.
И двете.

25.04

Цената на примирието

Страхът ми, 

с форма на кравай,

е в онзи долен ъгъл на леглото,

където тайно свива се една любов,

трепереща, 

след разговори от плесници.

Там заедно ридаят от безсилие.

Заради липсата на край

на спомена, дори далеч от злото. 

Годините не ти отнемат стореното.

Остава тежестта,

която дава ти любимата десница.

Единствено мълчанието знае

цената на примирието. 

Докато не го срещнеш

Не знаеш какво и кого си искал в живота си, докато не го срещнеш.
Онзи човек, който покрие и надмине всяко очакване,
който избистри всяка неяснота и даде точната плътност на всяка неопределеност,
който с присъствието си придаде нов и по-дълбок отенък на усещанията,
който не позволи отсъствието да се превърне липса,
който осмисля думата "ние",
който уважи значението на думите - произнесени гласно или мълчаливо,
който отстрани всяка тревожност от душата ти
и неусетно осъзнаеш, че е намерил дом в сърцето ти.
Знаеш едва след като ти покаже кои сте заедно. И ти си най-доброто си "аз" с него. Готови за взаимно израстване. По пътя на любовта.

2017

Нека бъде мрак

Ти ли си?
Огън, следвай ме!
Тази жарава в мен
нека стане на пепел,
всяка нейна искра
да изчезне безследно,
всеки светъл лъч
задушен да угасне...
Нека бъде мрак -
само там те виждам ясно.

Да погалиш бодлите

 

Външно някои хора може и да цъфтят, но бодлите им са вътрешни, има ги. Затова и усмивката е рядко видима. А е толкова красива… И ако имате такъв човек близо до себе си, накарайте го да се усмихва. Отново. И отново. Нека да ви стане навик. Да стане и за него. Навик, който да запълва деня с обич и от който не бихте се отказали никога. Повтарящ се до безкрай, но оставащ чужд на еднообразието.

Механиката на сърцето дава живот на механиката на жестовете. И се превръщат в малки ежедневни потвърждения за любов. Като това да те накарат да се усмихнеш.

Да погалиш бодлите.

Предопределение

Обичам усмивките, които променят деня ти. Както думите, казани точно навреме - могат да поправят (почти) всичко. Пламъците в очите на хората, способни на това, е светлината, която предпочитам. И няма нищо по-топло от прегръдките им.
Откровението в погледа на един човек е най-сигурният знак за обич. Там, където се оглеждаш целия, до дъно, винаги можеш да намериш дом.
Обичам песните, които успяват да изразят онова, което не казвам. С онези фрази, които обличат настроенията ти по мярка и музика в синхрон с твоето трептене. Припознаваш се в тях, сякаш срещаш отново дълго липсващ приятел. И всичко излиза навън. Но се опознаваш единствено в тишината, с нея навлизаш навътре.
Не вярвам в "сбогом". Животът е една непрекъсната изненада и не можеш да му се противопоставиш. Единствено смъртта е окончателна. Но дори тогава казвам: "До нови срещи - някога, някъде, в един друг свят..." Да признаеш, че дори да пуснеш нещо или някого да си отиде, не изчезва никога безвъзвратно. Всичко е част от теб и ти си част от всичко.
Вярвам във втория шанс. Не толкова за да направиш нещата по-добре, колкото да бъдеш действително себе си и всичко да е истинско. Хората, даващи тази възможност, са онези, които най-много се нуждаят от нея. Вярвам в тях.
Вярвам в онези моменти, които са "за последен път", но винаги съм опровергавана и този път е предпоследен. Може би.
Как да не вярваш в промените?!
Вярвам, че някои отношения никога няма да свършат и вярвам в срещите, които преобръщат живота ти. Особено в тях.
Защото предопределението на един човек е друг човек.

Белег

Поезията е белег,
който говори,
когато всичко друго
мълчи.
Колко ранени
трябва да бъдем,
за да чуем
себе си?

Маска

 

Всяка моя гримаса, 

усмивка, 

поглед

останаха затворници

в огледалото на очите ти.

Безизразно е, откак си отиде.

Поезията е маска

на празното.

Kaukokaipuu

 

Понякога имаме носталгия по място, на което никога не сме били.

Понякога имаме желание да бъдем където и да е, освен на мястото където сме.

Финландците наричат това състояние Kaukokaipuu. Далечен копнеж.

А понякога това са хора. 

Един човек.

Има значение

Винаги има значение какво даваш, дори ако насреща не са готови да го получат или оценят. За нас самите има.
Не омаловажавайте нито себе си, нито жестовете си, като ги измервате със степента на благодарност на отсрещната страна. Не това ви определя. И не това трябва да ви огорчава.
Разочарованието от себе си е най-силното. Това от другите е просто тъга, че не се засрещате.

Всичко е лично

Всичко е лично.
Колко искрено, зависи от човека. Но е точно така.
И фрази от типа "нищо лично" или "не го приемай толкова навътре", са само опит за замазване на положението, което явно е излязло от рамките на доброто (отношение или възпитание). Бягство от отговорност.
Защото –Да, всичко е лично!
Животът започва и завършва с нас. И всяко нещо в него ни засяга, оформя ни, учи, променя. Иска ли ни се или не. И колкото по-рано го приемем, по-добре.

В абстиненция

Вдишвам теб,
издишвам любов –
Смъртта,
в абстиненция,
ми прави
изкуствено дишане.

8 март

Един ден, в който
можем спокойно да се престорим,
че се поддаваме на илюзията за равенство,
а защо не и за превъзходство,
само заради това,
че имаме гърди, вагина и
единствени
сме способни да даваме живот.
И всички ежедневни дреболии,
които ни приземяват неизменно
от полета на духа ни
с болезнено аварийно кацане
до ръба на общоприетото робство,
са толкова разумно логични
и безспорно отговарящи на представите
Ви,
че не ни остава нищо друго
освен да
обичаме.
Без представи.
И това ни стига.

John Lennon - Woman Is The Nigger Of The World

https://m.youtube.com/watch?v=kC_aGSwiNro

На ръба на мълчанието

На ръба на мълчанието
не намирам дума,
на която да стъпя здраво
и пропадам
в бездната на многоточието.

Светлината в очите ми
е на райета.

Няма да е късно

Когато
и да дойдеш,
няма
да е късно.
Защото няма
да спра
да те чакам.

Криво огледало

представата за себе си
е най-кривото ни огледало
а най-често
в него се взираме

прегърбена е истината
под напора на толкова желания
друго лице
друго място
друго време
друга любов
друг живот

само една и съща смърт
тогава е началото ни

съжаленията са мъглата в очите ни
а отражението е толкова бистро

стъклена врата
зад нея миналото маха на бъдещето

Морфей

art: M U H A M M E D S A L A H

Нощта е твоя.

Не знам как си успял,

но си пожънал всичките звезди.

И този урожай в очите си го пазиш. 

А аз изтръпвам, че на мен го подаряваш.

Срамува се небето и остава тъмно.

А ти присядаш на перваза ми, 

безгрижен за високото и вятъра,

и се усмихваш леко с лунен сърп.

Обичам бръчките около устата ти.

Лицето твое колко ми е скъпо!

Морфей си, знам, 

щом виждам те единствено на сън.

Но пръстите ми помнят те отлично

и не намират друг на обич да прилича.

Безумна съм, 

но винаги преди да съмне

(сърцето ми тогава те прегръща)

опитвам се от тъмното да те отнема.

Ръцете ми те искат също. 

Денем.

И се събуждам влюбена. 

Без тебе.

Налей ми

Налей ми себе си.
От тебе ще отпия.
Че всичко друго вече съм опитала.
Безвкусно е самотното ми вино
и няма тръпка в пътя ми изминат.

Бъди любов.
И трябва само капка.
За жадният и малко е достатъчно.
Напукани са мислите ми гладни
и грапаво сърцето, от очакване.

Налей ми!
Искам да съм пълна.
Един живот е, затова е даден.
Да бъдем истина от обич – заедно,

преди забравата да ни погълне...

Опит да извая себе си

„От нямане остава ли следа?“
Селвер

откъртвам си
малки парченца страх
за да мога да срещна теб

най-големият оставих за ръцете ти

накрая срещнах себе си
когато те няма
и един страх за прегръщане

заобичах черното
завинаги
с болката да не съм първа

Луната знае

Луната знае,
че не трябва
прекалено искряща да бъде,
да не засегне
с блясъка си
тъгата на мечтите несбъднати.
Нежно сияе,
топъл лъч
грижливо запален, трепти –
жълта лампа
и под нея
заспиват звезди.

И в отвъдното

Той е един. Един е от многото,
които се спират да разгледат вратата ти.
Не го плаши резето, че отдавна е хлопнало,
защото знае ти вече коя си.

И влиза, до теб е – просто там му е мястото.
Не взима нищо, а дарява на сърцето ти своето.
Неусетно разхлабва и премахва оковите,
и си спомняш как красива е душата разголена.

В очите му виждаш, че ти си морето,
в което се ражда и умира в едно слънцето.
Че ти, само ти си онова място, където
принадлежи. Тук, сега и в отвъдното.

Безсъница

Любовта ограбва сънищата.
А сънищата са заместени с реалност
като оазис в пустинята на дните.
Така очарователна е самотата,
таяща точно тази мъничка надежда –
оазисът във нея да откриеш,
но да заобичаш първо липсата му.
Нощта е тъкмо затова безсъница,
на всеки един самотник отредена –
една любов да има споделена.

***

за нея
беше по-важно
че я облича
в чувства

и се остави
да я съблече от
всичко останало