Ще изгрея като слънце

Луната е напудрена с ванилия, но вече никой не я намира за очарователна. Бледото ѝ сияние е болнава сянка на великолепието на младите надежди, останали неоправдани. Сама пропадна в кратерите си.
Аз също.
Прибирам си усмивката от огледалото, шепота на сърцето от целувките, виещите се къдрици от ръцете ти и с целия си багаж се отправям към онази улица, на която най-сетне за някого ще изгрея като слънце.
И слязох от витрината.

В този отрязък

В онези мисли,
които крия от всеки друг
зад неграмотен катинар,
ти
намираш начин да поставиш
пръст в многоточията ми,
да изчистиш листа ми до бяло
от съмнителни черни редове,
а всяко значение да се окаже
абсолютно празно от смисъл.
Докато не го запълня с чувства.

В този отрязък
редя живота си.

Още един миг

В онзи момент, на ръба между деня и нощта, когато умът отмаляло залита към мекотата на съня, мисълта и усещането за теб са винаги там - нежно, ласкаво присъствие. Владеещи ме изкусно в съзнателното. И не знам дали всеки път ме държат дълго будна, за да ти се наслаждавам или идват, за да ме приспят и спокойно да ме навестяваш по инстинкт в дебрите на несъзнателното. Едва ли е от значение, щом се предавам напълно на този миг и търся продължение в следващия. Още един миг, още един, още един...

Изгубени

 

Забравила съм
собственото си присъствие.
Изплъзна се,
попи,
изчезна
между паветата на тази улица,
която, вместо теб,
остана тук
да ми напомня,
че един и същи път
в места различни ни отвежда.
Не сме се търсили един друг.

Аз исках да намеря теб.
Ти - също.
В посоките изгубени сме всъщност.

Жертва на разочарованието

Очакването е дете на чувството,
покълнало в земята на желанието
за честно и взаимно сбъдване
и жертва на разочарованието,
че няма обич, нито си разбран
от който искаш. И си сам.

Как да се избегне таз тъга?
Убиваш всяко чувство на мига!

Да знам

да бъдеш топлина
и с поглед
като слънчев откос да пробиеш
подвижните пясъци на
времето ми
без да потъваш
миналото в тях да се раздвижи
да се изплъзне от затвора на шепите ми
и да намери свободата си
а аз да пусна страха
да остана без нищо

можеш ли
да бъдеш онези очи
заради които да знам
че нямам нужда да (те) измервам?

Такава любов

Ще седнем ли, Господи, с тебе на масата -
нали сме все хора, мъже и половина,
да разчупим парче хляб - да нахраним и вярата,
и кръвта да подсилим с поне чаша вино.

Молитвите, тях вече всички ги казах.
Благодарно, сърцето е изпълнено с обич.
Не прошка да искам, за друго те каня.
Изслушай ме само за миг, ако можеш.

Накрая някой трябва да знае за нея -
онази жена, цял живот премълчана,
с която в едно душа и тяло ми пеят,
целуваща белези, самата тя ми е рана.

Раздаде ми себе си, с живот напои ме -
не знаех дори, че изпитвал съм жажда.
Възвърна ме с гордост към моето име.
В Теб ми е вярата, но тя е надежда.

И също бесило. За страховете ми.
Един по един в нейната примка издъхнаха.
С нежност безкрайна смири бесовете -
тогава разбрах какво е прегръдка.

И обич какво е. Която нищо не иска.
Обратно е склонна само мен да приеме.
На грешника нужна е цялата истина.

Такава любов, Господи, как се отнема?