Научена съм да издържам на силата на погледа и юмрука,
на опитите за превземане със щурм.
Да устоявам на бурите и мощните вълнения,
да не се разкъсвам под напора на ветрове и остри думи.
Да не потъвам под натиск отгоре въпреки липсата на дъх
и да се въздигам отново, и отново.
Тялото ми разпознава по навик всеки опит за нападение и реагира.
Мисълта ми е тренирана да не бъда жертва.
Твърдост е второто ми име.
Или поне така си мислех, докато не срещнах нежността.
Какво сладко покушение!
Само неочакваното е в състояние да те слиса до обезоръжаване,
да срине всяка защита и да навлезе в теб.
За да отпусна юмрук,
да се оставя на вълнението,
да почувствам вятъра,
да чуя истинските думи,
да приема прегръдката
и да вдишам синевата.
Тялото ми да омекне,
мисълта ми да се изгуби в блаженство
и да си припомня първото ми име.
Надежда!
Безмълвен.
Така остава онзи, който чувства прекалено силно.
Който чувства искреността на всяка една дума,
усеща свободата в трептенето на изказаното,
попива интонацията и на погледа,
познава горчилката на лъжата и за двете страни,
издишва напрежението на паузите,
изпитва смазващата тежест на неизреченото
и изживява твоята история като своя.
Който, вместо думи в отговор, има сълзи.
Безмълвни.
Или поезия.
