Проглеждане

Онова,
... което няма име
и носи всички имена.

... което като чувство е единствено
и е всички други чувства едновременно.

... което в точка се побира
и е с размери на безкрайност.

... което скрито е дълбоко в теб
и винаги е пред очите ти.

... което ти отнема дъха
и е всяка глътка въздух.

... което е недостиг на думи
и е всички произнесени.

Което си ти.
И не си.

Защото съм аз.
И не съм.

Любовта отключва в очите

отражението на сърцето.

Оттогава

Всеки дъжд е мисъл за теб

(а дъжда така ти отива).
Свежа роза, забравена в пет –
онзи час, в който с теб се откриваме.

Онзи ден, в който няма сезони
(няма глас по-топъл от твоя),
в една прегръдка намирам резон
да остана. Наричаш ме: „моя“.

(Оттогава), когато изчезва
всичко наоколо, достигам до себе си.
Един поглед до мен ме отвежда,
в него винаги виждам къде съм.

А дъждът да спира не иска
(с всяка капка отмива въпросите).
Един в друг уютно се скриваме
с души разголени, боси.

Тази среща така заприлича
на останалата част от живота ми.
И не само защото вали,
усещането е за покрив.

Целунати от Господ

 

Целунати от Господ?

Всички са.

Но колко са отвърнали с взаимност?

И плащат си за тази свобода

друг да обичат –

не се превръщат в избор.

За да се усмихнеш

Здравей,
ти - вечно зает и тичащ по задачи.
Как си?
Надявам се да има зрънце радост вътре в теб.
Погледни в някоя градина - цветята уханни цъфтят.
Открадни едно (последвай този хлапашки импулс) и го подари на някой,
на когото държиш, за да му напомниш, че е прекрасен човек.
Когато се стъмни, виж небето - звездите все още са там.
Откога не си ги гледал?
Намери си една и си намисли едно мъничко желание - бъди някой, който все още вярва.
И приеми една прегръдка от мен - далечна, но топла,
за да знаеш, че има някой, който те мисли.
Може да ти изглеждат захаросани клишета, но ми е трудно да намирам думи.
Просто искам да си добре.
За да се усмихнеш.

Не ме вини за това.


2016

Възкресение

Смъртта
отдавна
питаше
за теб.

Предадох те.

Сега живееш
в друга.

Концентрично

Дъждът с мъгливите си мисли
размива хоризонта в локва,
където отхвърляните истини
се губят в концентричните окръжности
на камъчето неудобно от обувката.

Лицето ти е мокро.
Дъждът е само твоя вик,
защото съм се случила.

Още не знаеш

Никой не те познава,
освен мълчанието.
Криеш себе си
от себе си.
Самотно е страданието
от разпределението на болката,
стръмно.
И оставаш на тъмно,
за да не виждаш очите.
Тежат
като камък сизифов.
Проклятие ли е надеждата,
че те намери
и навътре прогледна?
Болката не е последна,
нито за нея си пръв.
Любовта те търси –
още не знаеш какво е смърт.

Симбиоза

немислима е
невероятната ти сладост
без мен,
разтворена в същността ти –
оса
в сърцето
на смокиня


10. 2017

Усещане

Когато не намирам думите
и наоколо ми всичко стихне,
единственият говор е прегръдката,
с която тръпнат бляскави звездите.
Очите ми изгряват в пълнолуние
и друга светлина им е излишна,
а мислите за теб не са безумие,
напротив – позволяват ми да дишам...
Тогава точно ти си ми насреща
и трябва да се уча пак да сричам.
Но знам, че мога друго – да усещам.
И чувствам, че ме учиш на обичане.