Един въпрос задавам си от време
за малката човещина сега -
къде изгуби се надеждата
и вярно ли, че движи ни страха?
И че все ни гони параноя
за всеизвестния нож в гърба.
Сковани от собствените мисли
за злобата на другите към нас,
не смеем даже и да се усмихнем
без умисъл. А камо ли на глас
да кажеш как се чувстваш можеш,
че, виждаш ли, ще може някой
да се възползва хитро от това.
Какво разбрал, не е толкоз важно,
интригата му щом заплетена сега
събира публика. Наистина е тъжно!
Да мислиш хората еднакви
е самонадеяно, нали?
Че сигурен си в техните мотиви,
те прави мъничко велик?
А може би е всичко огледало
на собствените страхове -
по-лесно е да виждаш само
това, което сам си избереш.
Спокоен да си в малкия си свят
без спазми разни и тревоги,
без смелост и излишна страст.
Човек да си - остава като хоби.
