Не познавам думите

Все още
не познавам думите,
които да отнемат
тежестта
на белия ми лист.

Имам нужда от чувства / Ho bisogno di sentimenti di Alda Merini

Не ми трябват пари.
Имам нужда от чувства,
от думи, от думи подбрани разумно,
от цветя, наречени помисли,
от рози, наречени присъствия,
от мечтите, които обитават дърветата,
от песни, които карат статуите да танцуват,
от звезди, които шептят в ухото на любовниците.
Имам нужда от поезия,
тази магия, която изгаря тежестта на думите,
която събужда емоции и дава нови цветове.
Моята поезия е жива като огън,
преминава между пръстите ми като броеница.
Не се моля, защото съм поет на нещастието,
който премълчава, понякога, часовете родилни болки,
аз съм поетът, който плаче и играе с виковете си,
аз съм поетът, който пее и не намира думи,
те са сухата слама, върху която отеква звукът,
аз съм приспивната песен, която кара децата да плачат,
аз съм тщеславието в падение,
металната мантия на дълга молитва
от минало жалеене, което не вижда светлината.


Алда Мерини

Io non ho bisogno di denaro.
Ho bisogno di sentimenti,
di parole, di parole scelte sapientemente,
di fiori detti pensieri,
di rose dette presenze,
di sogni che abitino gli alberi,
di canzoni che facciano danzare le statue,
di stelle che mormorino all’ orecchio degli amanti.
Ho bisogno di poesia,
questa magia che brucia la pesantezza delle parole,
che risveglia le emozioni e dà colori nuovi.
La mia poesia è alacre come il fuoco
trascorre tra le mie dita come un rosario
Non prego perché sono un poeta della sventura
che tace, a volte, le doglie di un parto dentro le ore,
sono il poeta che grida e che gioca con le sue grida,
sono il poeta che canta e non trova parole,
sono la paglia arida sopra cui batte il suono,
sono la ninnanànna che fa piangere i figli,
sono la vanagloria che si lascia cadere,
il manto di metallo di una lunga preghiera
del passato cordoglio che non vede la luce.

Alda Merini

Но сме живи

Бяло платно,
по него алени пръски –
моминската гръд
в сок от череши се къпе.
Мъжки очи
жадно картината пият,
женските устни
в сладостна усмивка се вият.
Среща на погледи,
страсти от пламъци диви.

Задушница е.

Да прощават мъртвите,
но сме живи.

Копнея да съм вятър

Тези дни са многоточия,
оставащи след мен наместо стъпки.
Не търся думите.
Прецизно точни
и без това ще бъдат кръпки
и не на място, странни, чужди
по тялото болезнено на тишината.
Всъщност по моето
или това на самотата.
Е без значение –
едно и също значат
в порядъка на мислите ми пясъчни.
Така са безразлични имената
и звуците мъчителни,
когато
единствено копнея да съм вятър –
далеч неуловима в необята.
И имам страшна, остра нужда
да си помълча с тъгата.

12.05.