"Ти си правилният човек, но в грешното време"

 

"Ти си правилният човек, но в грешното време"

Колко пъти гласът на този, който го казва, преминава през теб и остава, изгаря те с пламъка на съжалението като вечния огън. Колко пъти?

Докато не осъзнаеш, че не е точно така. Че е поставил акцента първо на момента, придал е цялата важност на него. Не на теб. Защото не е бил правилният човек, за да го направи, и както би го направил* ти.

А това гаси всяко съжаление за някой и нещо, което би могло да бъде, но не се е случило.

Несправедливо е

 

Това тяло все някога ще ме изостави.

Справедливо е, 

спокойна съм пред старостта на тленното.

Мисълта ми само една е – как ще те докосвам тогава?

Ще бъдат неспособни ръцете ми да те достигнат.

Нито ще мога стих да напиша, за да премина през теб.

Очите ми, дори и отворени, не ще срещнат твоите.

Гласът ми не ще гали пак името ти.

И ето ме сега – можеща, търсеща, докосваща 

с ръце, стих, поглед.

Протягам се, още веднъж и отново. Викам те.

Достигам, достигам, достигам... Разбирам. 

Вече съм спомен.

Душата ми 

се разпада на части 

преди тялото. И още съм жива.

Несправедливо е.