Цялата истина

Мисля си за истината. Онази, която всеки изживява и чувства своя. Мисля си и за онзи, който е решил да я изкаже публично. И щом е решил да го направи, поне нека да бъде цялата истина. Не половината или само онази част, която е изгодна. Защото има две вероятности. Ако е обявил само половината, а другата половина е останала само между него и човекът, с когото е споделена, тогава е лъжец за публиката. А, ако истината е само заявеното публично, но не и останалото споделено, тогава е лъжец за човекът, към когото е отправена. Но и в двата случая си остава лъжец. А тогава има ли значение какво казва? Не е ли по-добре цялата истина?
Логика, но...мотивите са друго нещо.

Съмнения

"За да прокарате път в подозренията, най-добре би било да ги споделите с този, когото подозирате", е казал Франсис Бейкън. 

Понякога се чувствам единствената персона, която го прилага на практика. Не обичам да си нося подозренията, разяждат ме. Не ми дават мира, превръщат се в идея фикс, не мога да се съсредоточа върху друго, нервират ме до такава степен, сякаш съм постоянно в ПМС. Така че предпочитам да говоря за това. Естествено, със заподозреният. Но без обвинения, без да отправям нападки или обиди. Защото съм с ясното съзнание, че човекът може и да е невинен. Просто излагам своето виждане и как ме кара да се чувствам това. Защо за другите е толкова трудно? Нали първата стъпка, за да се реши един проблем, е да признаеш за съществуването му? Знам, че като се засегнат чувствата, е доста трудно да разсъждаваш трезво. В този план, съмненията са истинско мъчение. Светата Инквизиция - Любовта те наказва жестоко понякога. А понякога е  гордост и его, те трудно се преодоляват. Може би по-трудно от любовни рани. Нужно е внимание и разбиране. Нужна е най-вече смелост. Да се погледнеш вътре, давайки си сметка, че съмненията те разяждат, защото този човек не ти е безразличен. Иначе не би имало значение. И това да е достатъчно, за да поискаш да говориш с него. Защото в болката и наранената си гордост можеш да изключиш телефон, интернет и каквото друго пожелаеш, но не можеш да изключиш себе си!

Ще продължа

 

Сгреших ли? Може би, не знам.
Но грешката не е ли също
онази важна проба всъщност,
че опитваш, че се справяш сам?

Греша и пробвам пак, и пак-
без отказ, търся верен път
към теб, мен, другите, света.
Това е вяра, не инат!

Не се оставям да ме спира
разумното: „Е невъзможно!“.
С душа, сърце не е  и сложно-
в тях лимити не се побират!

Прощавай, аз ще продължа
да правя опити и нищо,
че някои смятат го излишно.
Не ме е грижа никак за това.



 

Приятели оставаме, нали?

Приятели оставаме, нали?

Не, не сега... Тогава само,

когато вече няма да боли

и мога да те гледам прямо.

Дано да можеш същото и ти!

Да срещнем погледите честно

и там душите си да прочетем.

Без нуждата да кажем нещо

един друг нуждата да разберем

и да се усмихнем. Не е лесно...

Но аз готова съм и на това-

да дам пространство и на времето

да излекува болка и тъга,

да отнесе далече бремето,

да ми остане само радостта,

от туй, че съм те познала цял.

А с теб и себе си съм опознала

и дала съм ти своя малък дял.

Загубя ли те, ще съм обедняла...

В приятел те намирам оцелял.

Равносметка

Прие го спокойно.
Очакваше го. Знаеше, че ще дойде и не се отдръпна.
 „Искам си я. Заради теб я загубих...“
Пое удара фронтално. Гледаше любимото лице как се гърчи  в болезнена гримаса, изричайки тези думи. Нейното остана безизразно. Само леко потрепване в ъгълчето на очите издаде дълбочината на раната. Остана мълчалива. Само две огромни говорящи очи на застиналото лице. Останаха невидяни. И ръцете ѝ, които милваха уморено положената в скута ѝ глава. Останаха непоети от неговите.

Странен любовен триъгилник я бе довел до тази среща. Започнал като една обикновена, често срещана напоследък, виртуална история.

Платено

Мъж и жена в самота са се слели
в тишината на стаята тъмна.
Пред екрана сърца са преплели,
над клавишите в сянка осъмват.
Съобщения, чат, скайп, имейл -
постоянно един друг се търсят.
Пият жадно от този коктейл
във виртуала случайно забъркан.
Страсти горещи и тръпки студени
вложени вътре са с вкус на греха.
Леко подправен с мечти пропилени
дава надежда, заглъхва страха.
Опиянени, в съня са реални
и съществуват единствено там.
А животът - все по-виртуален,
изплъзва се бързо, забравен и сам.
Но съдба му на помощ пристига
и сервира  пак от своите една
изненада. Сънят се разбива...
Поиска сметка животът - кръчмар! 

Обичам да виждам...

Обичам да виждам хората край мен щастливи.
Да усетя трепването на гласът им от превъзбуда, да срещна погледът им искрящ от задоволство, да гледам как руменината покрива страните им от топлата радост, която ги залива. 
Но най-обичам в тези моменти усмивката им. Широка, неудържима, сърдечна, заразителна. Започваща от устните им,  преминаваща през очите им и достигаща до душата ти. Предава ти едно нетърпение, неистово желание за съпричастност и не се усещаш как започваш да се усмихваш и ти. И ако поне една мъничка част от заслугата за всичко това е твоя, е неописуемо - удоволствието да даряваш радост на другите.
Понякога ми идва и да плача. Но от щастие.

Накрая

Ще тръгваш ли?
Не искаш да останеш.
Тогава няма да те спра.
Решил си вече...
Знам, ще го направиш-
ще хлопнеш портата
и ще си тръгнеш сам в нощта.
Ще те изпратя с поглед,
може би ще плача.
Но, знаеш ли, ще бъде след това.
Сега ще ти се наслаждавам само,
във вечност превръщайки мига.
Ще те прегърна нежно,
мислено ще те долюбя,
ще вдишам аромата ти опиянена.
За себе си го искам, ще си го открадна -
да имам лек, когато съм ранена.
Накрая ще ти дам от себе си
онази част, която си е твоя.
И тръгнеш ли си, тя ще те последва,
и все до теб ще бъде...
Любовта ми.

  

Чувствителността...

Чувствителността не е присъща на слабите хора. Тя е за силните. За онези, които не са в състояние да останат на повърхността, а навлизат надълбоко - в хората, в заобикалящите ги неща, в емоциите. Защото имат нужда да разберат. И се отварят, защото имат нужда да бъдат разбрани. Съзнателни, че само така могат да изживеят всичко напълно и до дъно. Независимо от възможността да бъдат наранени, пречупени, сломени. Чувствителните хора залагат винаги себе си, изцяло.

Най-важното

Най-важното няма нужда от дълго описание.
Има нужда от простички мисли, изказани само с една дума.
Обичам те.
Благодаря.
Извинявай.
Прости. 
Липсваш ми.
Пристигам... 

Празно желание

Ти искаш ме,
но мен не искаш.
Измамно е това
желание за мен,
да имаш някого
без нуждата за него...
Убийствено е,
веднъж отдала се,
това да разбереш.
Ненужни стават
думите тогава,
докато
остават си такива.
Празни.

На вятъра

снимка: Натали Шау Сюрреализъм

Вятърът богат е неимоверно,
че хората по него са захвърляли
мечти, желания, копнежи,
старания, усилия, надежди.
И думички безброй се реят
наред със мисличките прости,
а чувствата все още тлеят,
с обещанията останали сиротни...

Да разгърнат душата ти

„Душата ти може да има само онзи, който наистина е в състояние да я види“ 


Раненото сърце не го затваряй,
че има нужда от  мехлем,
от ласки нови и надежди,
от вяра, че потребно е.
Не го обвивай във съмнения,
запор на пътя му не слагай -
свободно нека си остане
от предразсъдъци и лимити.
Ключът не хвърляй надалече,
а скрий го в лоното душевно-
да бъде лесно откриваем
за онзи само, който се наема
да те погледне в дълбините
и с жест естествен да разгърне
душата ти
на първичните ѝ гънки.