умееш ли в душата да четеш
и вгледаш ли се в моите очи,
стаената ми нежност да съзреш.
Долавяш ли вълнение, когато
протягам бавно трепнеща ръка.
Стаен, дъхът изплъзва се внезапно
при допира ти - виждаш ли това?
Усмивката ми бавно как изгрява
под яркия и палещ слънчев лъч,
игриво вятърът ме опознава,
а ти позна ли ме поне веднъж?
И някога съзрял ли си сълзата,
прокраднала се бавно и с копнеж-
родена от една усмивка само,
от поглед, дума и неволен жест.
Лицето ми изучил ли си бавно -
там скрита е трaпчинката от смях.
По устните ми пръст се плъзга жадно,
играейки на „Не! Не, аз не бях“.
И бръчицата лека на чело ми,
когато съм над книгата вглъбена-
изглеждам ти тъй близка, земна
а всъщност съм далечна, запленена.
...
Накарай ме така да се обърна-
повикай ме наум. Мен осъзнал,
с нов поглед нека ме обгърнеш.
Това съм аз, а ти си ме разбрал.
