CV

 

Обичам

въпреки всичко.
Знам,
че нямам право
на нищо.
Имам себе си обаче.
Това е.
И припокривам
безкрая.

Твоята котва

В очите ми вълни се плискат.
Високи, бурни или пък кротки.
Затворник е морето.
И не иска
да срещне бряг.
Очаква твоята котва.

Непокойствие

Обади се.
Неспокойствието ми не може да отстъпи пред смирението. Крачи в тъмното по крайморските алеи, избягвайки светлия сноп на уличните лампи. Свеж въздух и дим от цигара на минувач. За миг притихва, забавя крачка и разширява ноздри. Не разпознава твоя аромат и продължава. Вятърът подритва стари вестници, пълни с ненужни никому обяви за запознанства. Самотните сърца се залепват за обувките. Колко досадно! Изненадващо, един номер позвънява и страницата отлита към щастието. Не е моето. Нито твоето. Но някой се среща с надеждата.
Обади се.

Вечност

 

Какво се крие в преходността на всеки миг.

В забравената тайна  да си жив.

В треви и стрък, поток и ято птици.

В човек от кал, сън в облаци за две зеници.

В сълза от восък, застинала на детска буза.

В отрязък време от мах един на пеперуда.

Във всеки спомен за малката човечност.

Какво се крие?

Вечност.

Лилии от спомени

 

В залеза

на живота,
търсейки теб,
не спирам
да хвърлям
камъни
в езерото
на забравата.

То ми отвръща
със затворени
лилии
от спомени.
За да разцъфтят,
е нужен
изгрев.

Но слънцето ми
си отиде
заедно
с времето.

Има

 

Когато спра да те откривам
където и да попадне погледът ми,
до каквото и да се докосне сърцето и душата ми,
където и да отидат мислите ми...
Тогава
и само тогава,
ще спра да (ти) пиша.
Сега в мен те има.
И мен ме има.
Тук,
за теб.

Сезонна любов

Зимата
подарява на пролетта
цъфнал скреж
по прозорците.
А тя ревнува
от годината,
че ги разделя
всеки път,
когато се срещнат.

Твой син

 

Няма лице,

нито видимо отражение -
само спомени
с олющена мазилка,
върху които
не позволява прах да падне.
Вирус върху лабораторно стъкло,
който се разраства
веднъж уловил вината ти
със стръвта на вниманието.
Живее чрез теб.
Пулсира в кръвта ти.

Страхът е винаги анонимен,
но твой син.

Виждаш ли истината?

Виждаш ли истината?
Онази бяла,
искряща мишена –
без очертания, без сянка.
Неудобна е.
Нож ще погълне, но няма да я разсече.
Няма смисъл
от злите езици въже да плетеш.
Извън всеки хвърлей на злото е,
недостижима за примки.
Не мятай камък по нея,
само твоето блато по-мътно ще стане.
Сняг без следи е.
Девствена,
но се отдава постоянно.
Обричаш ѝ се.
Любовта ѝ
ти носи осъзнаване на чуждите рани.
Винаги са били твои.

Обичаш разпятие.

Разтегната пружина

дъждът от внимание
не докосва, стича се
по хлъзгавия купол на представите
без да срещне нито един ръб
на съмнение
или процеп на вяра
и се губи в мъглата на безразличието
без да проникне

вътре няма кълн
нищо не никне
няма мисли за разплитане
нито желания за навиване на пръста
няма врата за завръщане
само ключалка и в нея
счупен ключ от
забравени учудвания
последен дъх на любопитство
и разтегната пружина на отегчение

дали ме виждат
белите порцеланови очи на куклите
покрай мен?

Недостижими

 

Онези неща, които са така далечни. Пълни с красота и особен завладяващ чар. С някакъв магичен магнетизъм, привличащ винаги погледа ни и пораждащ неясни, но дълбоки копнежи. Неща недостижими. И точно затова винаги мечтани.
Като звездите.
Луната.
Теб.

Твърде късно

 

Невидима съм,
точно като ласките ти.
Без плът и кръв,
без начин на докосване.
Дори и стих не съм.
Вълни и крясъци
отнесоха ме
заедно с въпросите.

Сега съм отговор
на всичките мълчания.
В прибоя съм
неистов виещ вятър.
Сега изпълвам те,
дори от разстояние.
И твоя съм.
Но само като сянка.

Без обувки

 

Умората в петък

копнее само
за твоята прегръдка.
Единствено ти
нежно я приласкаваш.
Предлагаш ѝ глътка
от дълбокото дишане
на твоите мечтания
с лежерна целувка.
И тя се отпуска
в дома на ръцете ти.

Утре е събота.
И изритва обувките.

Отдръпни

едно ребро
дадено назаем
не те прави
Господ


отдръпни
хищните си ръце
от тялото ми


насила
може да отнемеш
само (от) себе си

Небе, покрив и поезия

 

всяка жена
може да ти бъде
небе
не всяка -
покрив
но само една -
поезия

и тя 
ще ти даде
всичко

Излез от ума си

Аз съм тук.
Сърцето ти закъснява.
Излишно се луташ
между сън и наяве.
И в двете присъствам
еднакво витална.
Излез от ума си!
За да бъдем реалност.