Портокал

През декември самотата е портокал,

чиято кора пада по същия начин сега,

както когато го белих за теб,

чийто вкус е същият както преди,

чийто цвят е все още един от любимите ми,

чийто аромат разпуква спомени и усмивки -

един резен в чашата с негрони, 

няколко парчета след рибното меню,

две слънца в дланите ти.

Това е Сицилия, казваше, а сокът се стичаше по пръстите ми и ставаше топло като август.

След това дълго ухаеше на щастие.

През декември любовта е портокал,

който чака да бъде обелен. 

"Ти си правилният човек, но в грешното време"

 

"Ти си правилният човек, но в грешното време"

Колко пъти гласът на този, който го казва, преминава през теб и остава, изгаря те с пламъка на съжалението като вечния огън. Колко пъти?

Докато не осъзнаеш, че не е точно така. Че е поставил акцента първо на момента, придал е цялата важност на него. Не на теб. Защото не е бил правилният човек, за да го направи, и както би го направил* ти.

А това гаси всяко съжаление за някой и нещо, което би могло да бъде, но не се е случило.

Несправедливо е

 

Това тяло все някога ще ме изостави.

Справедливо е, 

спокойна съм пред старостта на тленното.

Мисълта ми само една е – как ще те докосвам тогава?

Ще бъдат неспособни ръцете ми да те достигнат.

Нито ще мога стих да напиша, за да премина през теб.

Очите ми, дори и отворени, не ще срещнат твоите.

Гласът ми не ще гали пак името ти.

И ето ме сега – можеща, търсеща, докосваща 

с ръце, стих, поглед.

Протягам се, още веднъж и отново. Викам те.

Достигам, достигам, достигам... Разбирам. 

Вече съм спомен.

Душата ми 

се разпада на части 

преди тялото. И още съм жива.

Несправедливо е.

Когато нечий свят се срути

когато нечий свят се срути 

думи, които избягвам да произнасям:

успокой се

стегни се

разбирам те 

и това ще мине

думи, които казвам:

тук съм

когато моят свят се срути

 

думи, които ми казват:

успокой се

стегни се

разбирам те 

и това ще мине

думи които си казвам:

още съм тук

и знам с кого ще градя отново 

На ръба на един отговор

 

Не мислим на глас, просто така сме устроени, за късмет (или почти).

Ако кажа какво мисля, дали ще попиташ „защо“ или ще мълчиш? 

След това ще останеш ли?

Да говорим и чувстваме, да докосваме себе си, телата на времето с пръстите...

Виж как се завихрят листата окапали с полъх на вятъра

и застиват един миг във въздуха, сякаш окачени 

на ръба на един отговор, висящи несигурно, тръпнещи,

преди да се сгромолясат надолу, самотни и зъзнещи.

Как плавно накрая се полагат на земния скут, утешени

както надеждите от звука на любимия глас укротени. 

Дали някой ги чу, освен мен, дали ги видя?

Този разговор дали наистина ли някога се състоя?

Кажи,

ще останеш ли щом всичките думи преминат през устните?

Ръбът на един отговор ми одраска съзнанието вътрешно.

Как да отговоря на себе си

 

За въпроса, който ми задават най-често

и отговора, готов като автомат.

За разговорите, които се плъзгат по огледалото ми

и капят на мястото, където трябваше да бъдат обувките ти.

За минутите мълчание преди да угася лампата,

които никак не приличат на онези с теб преди залез. 

За съня, който от милост не идва изобщо, 

за да не разбера какво е да се събудя без теб.

За деня, който минава като на сън 

и продължава да е толкова светъл.  

За въпроса, който постоянно ме измъчва

и отговора, който никога не изплува готов...

Чакам

някой наистина да ме попита.

Може би тогава ще знам

как да отговоря и на себе си.

Дали някога ще поискам?

 

Питам се...

дали някога ще поискам да целувам отново,

да целувам наистина,

не само веднъж,

а дълго, продължително, до живот,

до когато започнат да се сливат изгреви и залези,

а нощта се превърне в един страстен апостроф, 

с нежност сладка и неустоима, близка до предателство,

сякаш това желание да потънеш в нечия друга същност е

единственото, което те оставя да принадлежиш на себе си,

когато се размият всички граници

и ти му се отдаваш, отдаваш, отдаваш...

Дали някога ще поискам да се погубя отново

като призная върховенството на любовта,

въплътена в един определен човек,

да обединя могъществото си с неговото,

за да добавим нова красота към великолепието на този свят,

да бъдем цялостни, ефирни, непобедими,

да бъдат сълзите ни от радост, радост, радост...

докато не ни победи смъртта

и остане само тази помитаща, позната, предана болка

на загубата. 

Дали някога ще поискам?

Тези дни очаквам да завали

тези дни очаквам да завали

за да мога спокойно да гледам през капките по стъклото на прозореца 

без да виждам наистина 

и да тъгувам  

само защото обичам да си припомням

една гледка

която ме изгаря(ше) като днешното лятно слънце

а заслужава(ше) единствено дъжд

тежък, безкомпромисен дъжд

който те отделя от всичко наоколо 

за да видиш единствено онова

което е в непосредствена близост 

тези дни очаквам да завали

защото наистина заслужавам 

Точно тогава

Няколко години назад...

Колко ли точно? Аз единствено знам, 

понеже точно, да, точно тогава 

започнах изведнъж да треперя, 

дали от страх или пък от страст,

(аз съм сигурна че и двете)

но трепереше всяка една част

на това мое тяло, отделно

май гласът ми потрепваше също

и кръвта се люлееше вътрешно

като някаква буря през лятото,

и напираше навън да излезе,

да се разлее свободно нататък

към друго тяло, насреща ми спряло,

да го докосне, обгърне, превземе,

да удави себе си, също и него,

да потъне в блаженство и нега,

да забрави къде се намира

и да узнае как се умира 

без да спре да трепери... 

Не се спирам.

Оттогава точно очите ми

са неподвижни, широко отворени.

Всичко друго мълчи и трепери,

а те са спрели на теб и говорят.

Светло-сенки

 

Познавам цветовете

и нюансите им

като светлина на живота.

Но сънувам в черно-бяло

като сянката, 

която съм.

дихание мое

дихание мое

във въздуха разтворени 

морски вълни

Съвсем естествено

гори слънце по пладне,

ясно е сутрин, вечер

съвсем, съвсем естествено 

сухо пропуква земята,

устните, 

сърцето 

е бездна, 

в която стремглаво 

политат прах, пепел,

вятър

притварят щори клепачи

един поглед, очи 

без вяра, 

с вяра

отцежда се бавно

последната капка влага,

пресъхва сълза

сълза

за друг поглед,

последно прогледнал

изчезнал

сред прах, пепел, 

вятър

тъма е сутрин, вечер, 

по пладне

дори да е ясно,

съвсем, съвсем естествено

слънцето е угаснало 

За погледите

 

Онези същества, които да говорят знаят,

те гледат, а в тебе - въпросителни.

Не ги разбираш, няма яснота.

А просто обожание или молба

намираш и няма даже мнителност -

така те гледат тези, дето лаят.

след погребението

тя е на четиринадесет и не иска 

да спи сама в своята стая

нито в твоята половина на нашето легло

затова ме избутва точно там и заема моето място

без прегръдка, без дума

тя иска да е до теб 

а аз - в теб

и двете вече знаем как наистина се остава при някого

Знаеш нечие име

Знаеш нечие име,

но вече не го произнасяш.

Не го крещиш, не го шептиш,

не го приемаш за някой друг,

от някой друг.

Никой.

Не трябва да трепти,

да раздвижва въздуха, да има свой живот,

да обозначава,

да разкрива.

Не трябва да напомня. 

Не трябва да напомня!

Затова

не го чуваш дори наум

в дългите си вътрешни разговори. 

Сега предпочиташ

новият му синоним - 

самота.

Но все пак знаеш,

знаеш нечие име.

Първото ми име

  

Научена съм да издържам на силата на погледа и юмрука,

на опитите за превземане със щурм.

Да устоявам на бурите и мощните вълнения,

да не се разкъсвам под напора на ветрове и остри думи.

Да не потъвам под натиск отгоре въпреки липсата на дъх 

и да се въздигам отново, и отново.

Тялото ми разпознава по навик всеки опит за нападение и реагира.

Мисълта ми е тренирана да не бъда жертва.

Твърдост е второто ми име.

Или поне така си мислех, докато не срещнах нежността. 

Какво сладко покушение!

Само неочакваното е в състояние да те слиса до обезоръжаване, 

да срине всяка защита и да навлезе в теб. 

За да отпусна юмрук,

да се оставя на вълнението, 

да почувствам вятъра,

да чуя истинските думи,

да приема прегръдката

и да вдишам синевата.

Тялото ми да омекне,

мисълта ми да се изгуби в блаженство

и да си припомня първото ми име.

Надежда!

Забрава

 

Сега не ни разделя друго освен вечността. 

Точно тя, приела клетвите ни за вярност,

обгръща тихо раменете на любовта,

но чувствам лоното ѝ самотно и хладно.

И я люлее, а аз люлея се с нея,

нежна като утеха, като песен за двама,

които се учат един без друг да живеят,

но горят заедно в един вечен пламък.

Тази прегръдка, този танц някак късен

ме опива и носи забрава.

Пак съм с теб...

Целуват пръстите ми твоите устни

на снимката ти върху плоча от камък. 

Близо

Стой близо до мен.

Толкова близо,

че да не забележиш белите коси,

които започват да обрамчват лицето ми,

но да можеш да видиш младостта ми

в погледа.

Още по-близо,

така че с топлината си да разтопиш смразената ми кръв

от онези моменти плътен мрак,

в които не чувствах живота.

Вените ми са многобройни железопътни линии -

глухи, самотни, без влакове,

а аз съм една безкрайна гара с единствен перон,

така удължен от очакване,

че няма начин да ме пропуснеш.

Стой близо до мен, когато дойдеш.

За да знам, че ме има.

Невеж в живота

 

Не е възможно да знаеш всичко.

И това е достатъчна причина за усмивка.

Защото неизвестното крие магия, тайната пробужда любопитство, а интересът значи живот. 

Апатията убива. 

Гасне импулсът на действието, подбудата за търсене, необходимостта за разгадаване на необяснимото. 

Вечно знаещите са мъртви хора. Хора, отказали на себе си чудото на откритието. 

И ако ти все още се чувстваш невеж в живота, радвай се!

Предстои ти усмивката на разкрита мистерия.