петък, 28 декември 2018 г.

Срещи


Съдбовните.
Тези срещи се осъществяват от двама.
И винаги се питам едно:
Как може твоя сродна душа да бъде някой, който се страхува от залога, не прави нищо и дори се оттегля, когато ти си готов на всичко?!
Има нещо сбъркано в това.
Представата ни. Силното ни желание за споделяне, за единство.
Предизвикват ни да приписваме правилните неща в грешните хора.
Предизвикват ни да търсим. Неща, които не се намират. А просто се случват.
Срещите между сродни души са еднакво осъзнати и от двамата. Без съмнение. Без страх.
И няма разминаване.
Затова са съдбовни.

сряда, 19 декември 2018 г.

Дом


Бездомно е самотното сърце.
Стени не стигат. Няма къща,
без две прегръщащи ръце,
където чувството е за завръщане.
Любима ласка, топъл нежен глас.
Разбиращи очи, щом стане тъжно.
И поглед, който казва "нас".
Любов. От друго няма нужда.

четвъртък, 13 декември 2018 г.

Нужна ми е пустота



Нужна ми е
пустота 
до безкрайност,
за да побера
един миг болка
от любов.

неделя, 2 декември 2018 г.

Такава нежност

 


Не с устни ме целуна.
Такава нежност
не знаех, че превръща се в носталгия.
Тъгата ти със моята танцува.
И като в стих
римува своите стъпки със оставане.
Обичам те.
И с цялата прозрачност
на чувствата си дълго те целувам.
С такава нежност
научих, че тъгата се лекува.


събота, 1 декември 2018 г.

Предизвестие за зима



Тези есенни акорди,
които се промъкват като капки дъжд
да напоят браздите на очите ти –
как ще ми липсват.

Погледът ти е музика,
който разказва как звучи тишината
след ураганите на листопада
по отдалечаващи се стъпки.

Мълчаливо присъствие
има само онзи,
който вече си е отишъл.

Точно като теб,
когато се срещнахме.
Предизвестие за зима.

петък, 30 ноември 2018 г.

Проглеждане



Онова,
... което няма име
и носи всички имена.

... което като чувство е единствено
и е всички други чувства едновременно.

... което в точка се побира
и е с размери на безкрайност.

... което скрито е дълбоко в теб
и винаги е пред очите ти.

... което ти отнема дъха
и е всяка глътка въздух.

... което е недостиг на думи
и е всички произнесени.

Което си ти.
И не си.

Защото съм аз.
И не съм.

Любовта отключва в очите
отражението на сърцето.

вторник, 27 ноември 2018 г.

Оттогава



Всеки дъжд е мисъл за теб
(а дъжда така ти отива).
Свежа роза, забравена в пет –
онзи час, в който с теб се откриваме.

Онзи ден, в който няма сезони
(няма глас по-топъл от твоя),
в една прегръдка намирам резон
да остана. Наричаш ме: „моя“.

(Оттогава), когато изчезва
всичко наоколо, достигам до себе си.
Един поглед до мен ме отвежда,
в него винаги виждам къде съм.

А дъждът да спира не иска
(с всяка капка отмива въпросите).
Един в друг уютно се скриваме
с души разголени, боси.

Тази среща така заприлича
на останалата част от живота ми.
И не само защото вали,
усещането е за покрив.






Целунати от Господ

 


Целунати от Господ?
Всички са.
Но колко са отвърнали с взаимност?
И плащат си за тази свобода
друг да обичат –
не се превръщат в избор.


сряда, 21 ноември 2018 г.

За да се усмихнеш



Здравей,
ти - вечно зает и тичащ по задачи.
Как си?
Надявам се да има зрънце радост вътре в теб.
Погледни в някоя градина - цветята уханни цъфтят.
Открадни едно (последвай този хлапашки импулс) и го подари на някой,
на когото държиш, за да му напомниш, че е прекрасен човек.
Когато се стъмни, виж небето - звездите все още са там.
Откога не си ги гледал?
Намери си една и си намисли едно мъничко желание - бъди някой, който все още вярва.
И приеми една прегръдка от мен - далечна, но топла,
за да знаеш, че има някой, който те мисли.
Може да ти изглеждат захаросани клишета, но ми е трудно да намирам думи.
Просто искам да си добре.
За да се усмихнеш.

Не ме вини за това.


2016

петък, 16 ноември 2018 г.

Възкресение

Смъртта
отдавна
питаше
за теб.

Предадох те.

Сега живееш
в друга.


сряда, 7 ноември 2018 г.

Концентрично



Дъждът с мъгливите си мисли
размива хоризонта в локва,
където отхвърляните истини
се губят в концентричните окръжности
на камъчето неудобно от обувката.

Лицето ти е мокро.
Дъждът е само твоя вик,
защото съм се случила.

вторник, 6 ноември 2018 г.

Още не знаеш



Никой не те познава,
освен мълчанието.
Криеш себе си
от себе си.
Самотно е страданието
от разпределението на болката,
стръмно.
И оставаш на тъмно,
за да не виждаш очите.
Тежат
като камък сизифов.
Проклятие ли е надеждата,
че те намери
и навътре прогледна?
Болката не е последна,
нито за нея си пръв.
Любовта те търси –
още не знаеш какво е смърт.

Симбиоза



немислима е
невероятната ти сладост
без мен,
разтворена в същността ти –
оса
в сърцето
на смокиня


10. 2017

събота, 3 ноември 2018 г.

Усещане


Когато не намирам думите
и наоколо ми всичко стихне,
единственият говор е прегръдката,
с която тръпнат бляскави звездите.
Очите ми изгряват в пълнолуние
и друга светлина им е излишна,
а мислите за теб не са безумие,
напротив – позволяват ми да дишам...
Тогава точно ти си ми насреща
и трябва да се уча пак да сричам.
Но знам, че мога друго – да усещам.
И чувствам, че ме учиш на обичане.

вторник, 30 октомври 2018 г.

Перспектива



от дълбочината на
душата и
висотата на
прочетените книги
виждам
колко ниско
е нужно да живееш,
за да оцелееш

неделя, 28 октомври 2018 г.

Последният пламък

 

Стопанин си на очите ми.
От началото на погледа
до края на хоризонта.
В последния пламък на клечка кибрит
огнище ти построих.

Не напускай дома си.


На светло



Прибирам бавно
прегризаното въже в джоба си.
Китките ми също се опитват да потънат.
Безуспешно остават на светло.
Поне са свободни да пишат.
За тъмнината,
останала върху им.

Аз само стискам зъби.

четвъртък, 25 октомври 2018 г.

Прозрачно



Защото
в мислите си нямам свян
и вярна съм единствено на себе си –
там те целувам първа,
без да чакам.
И двамата забравяме за тръгване.
Оставяш се.
На меките ми устни и
ароматът ми – да се стекат по шията,
а капките,
изгарящо дихание,
са трескаво във търсене на милост.
А кожата –
превръща се в съзнание,
попива с алчна ненаситност
детайлите
за първата си памет
на изпаднали в зависимост.
В това сме истина –
отдадени, прозрачни
и чисти в чувствата си, до сакрално.
Когато от опиянение не знаеш,
дали сме спомен,
сън
или реалност.

вторник, 23 октомври 2018 г.

Кратка история на поезията

 

Безмълвен.
Така остава онзи, който чувства прекалено силно.
Който чувства искреността на всяка една дума,
усеща свободата в трептенето на изказаното,
попива интонацията и на погледа,
познава горчилката на лъжата и за двете страни,
издишва напрежението на паузите,
изпитва смазващата тежест на неизреченото
и изживява твоята история като своя.
Който, вместо думи в отговор, има сълзи.
Безмълвни.
Или поезия.

петък, 19 октомври 2018 г.

Кръвно понятие



Развила съм отлична интуиция
за несъвместимост с онзи хлад,
който с иглите си се мъчи да ми влива
отровата си тъмна на безсилие
на опити от себе си да ме е е страх,
но вените ми дълги са достатъчно
и нежно тънки за красивата внезапност,
с която твоят поглед ги проби
и стана част от кръвното понятие
за пулс по цялата ми дължина,
и още повече за ехото в дълбокото
на неповиканата никога самотност.

И беше топло. Колко беше топло
да имам в себе си целуваща ме същност,
разливаща се чак до всяка крайност
на пръстите изтръпнали, на кожата,
на тихото дихание от устните,
на мислите смутени и на волята,
забравила за точката си на пречупване...

Веднъж отвъд, един от нас е мъртъв,
а другият си тръгва от безкрайност.
Сърцата ни умират все отвътре.
И не от хлад.
От кръвните понятия.


неделя, 14 октомври 2018 г.

Поне веднъж


Не ми казвай, че ме обичаш. Не ми го повтаряй.
Защото ще ти повярвам.
И тогава ще искам много от теб. Много.
Ще поискам всичко.
Поне толкова, колкото аз мога да ти дам.
И може би мъничко отгоре.
Нали така казват, че става в любовта - единият обича винаги повече от другия.
Ще искам поне веднъж в живота ми да ме обичат повече.
Повече, отколкото аз обичам мен самата.

Не съм вече същата



Не съм вече същата.
Не се побирам в кръгозора ти?
Не всичко е да имаш къща
и детство отвън на простора.
Прости, че не споделям
твоята гледна точка.
Но няма как да не съм себе си -
животът не е с отсрочка.
Но с една привилегия:
да го завършиш както си го започнал.
С щедра беззъба усмивка
и очи широко отворени
от учудване и готови
винаги с обич да срещат.
Затова не ми трябват окови.
Само глътка човечност.
Не съм вече същата, да.
Но не ме обвинявай,
нито ми вменявай вина
с твоето разочарование.

четвъртък, 11 октомври 2018 г.

Да изключиш себе си



Не можеш да мислиш и чувстваш избирателно за някого, само на моменти. 
Особено в любовта. 
Не можеш да сложиш пауза на вътрешното ти състояние, нито на това на хората около теб. 
Не можеш да изключиш нито себе си, нито другите. 
И не можеш да разчиташ на това, че те ще го направят за твое удоволствие, по твоя молба, за удобство. 
Дори и да те обичат. 
Може и да направят опит, но ще бъде неуспешен. 
Както и твоят такъв. 
Не им го причинявай. 
Не си го причинявай. 

вторник, 18 септември 2018 г.

Онова безмълвие



Обичам онова безмълвие,
с което мога да те осъзная.
Неоткритата утеха в думите
е само още едно признание,
че само паузата им стига
в ума ти да потъна и открия
пространството, в което дишам.
А времето говори ми на "ние".
Там те намирам и се сливаме,
разменяме се в собствената същност,
огледалата криви се разбиват 
и в себе си накрая се завръщаме.
Очаквам те в това безмълвие,
с което те познавам и обичам,
което ме стопява. А звукът му
на моето мълчание прилича.

събота, 15 септември 2018 г.

Незабележимо

 

Вярвам, 

че звездите са родени в някоя благоуханна пролет, 

след залеза на мечтите, 

от хиляди малки черешови цветчета, 

откраднати на дърветата от самотния, топъл вятър 

и плавно понесени далеч, 

и нагоре, нагоре, нагоре - 

в безкрая,

където всяка нощ танцуват 

своите нежни мечтания да срещнат отново 

слънцето. 

И тръпнат в очакване, 

блестящи от надежда в невежеството си. 


А нежният вятър все още ги милва, 

незабележим.


четвъртък, 13 септември 2018 г.

Едно море

 

Вълните, една подир една –
морето с любовните си брънки
веригата си вие покрай лятото.


Но то е свобода,
изплъзва се на мокрите прегръдки.
Звъни смехът му в зимата на дните.


А в ледената самота,
едно море, от безнадеждни дълбини,
сърцето си разбива във скалите.


събота, 8 септември 2018 г.

По Шекспир

 

снимка: @michellebishoff


Шум от сърце.
От върха на ножа
капе умора.
Будни са раните.
Не затварям клепачи -
само под тях те има.
А водата тече ли, 
тече.
И някакви си мостове.
Други светове.
Много шум (от сърце)
за нищо.


2017


четвъртък, 6 септември 2018 г.

Праг

 

нося на всяка болка

щом успях да понеса
думите ти


четвъртък, 30 август 2018 г.

Цвят

 

Искаш да знаеш действителния цвят
на очите ми,
на мислите,
на душата ми,
без отражение, само с истината.

Угаси звездите, когато луната я няма,
за да те погълне поне веднъж нощта.
Напълно.

Така поглъщам и аз.
Но без изгрев.

Ще угасиш ли звездите?


неделя, 26 август 2018 г.

Неделен обяд

 


В неделя
след нас
останаха само
празните чинии
от консумацията на
недохранената ни любов.

Остатъците ѝ
все още плуват
в канавката на сърцето -
една огромна локва,
запълваща дълбокия белег
от този мълчалив обяд.

събота, 25 август 2018 г.

Да бъдеш нужен

 


Какво е един фар на надеждата без своя пътешественик, когото да окуражава и води към спасението?
Просто една угасена лампа на брега на един, все още, ничий дом.

Да бъдеш нужен те кара да светиш.


понеделник, 20 август 2018 г.

На раздяла


Тишината ми прегърне ли те, е море -
погребва повече, отколкото разкрива.
А думите ти са излишни ветрове
срещу вълните, с които си отивам.

Неписано ли е - не може да се случи,
дори и с извинение, че закъснява.
На въпреки любов не ще получиш.
Аз тръгвам тихо. Тъй е на раздяла.


неделя, 12 август 2018 г.

***

 


Колкото и гладък да е живота,
мисълта е ръб,
на който се закачат
онези чувства,
които се опитваш да отхвърлиш.
Накрая
ще изпързаляш само себе си.


 


Думи

 


Мислите
са разяждащ
червей,
докато
не се превърнат
в пеперуди.


сряда, 25 юли 2018 г.

Да ми се оставиш

 

Искам да си книга в ръцете ми.
Да погаля корицата с пръсти,
да усетя първо заглавието,
изписано с грапави букви,
но ваещо дълбоки каньони.
После да го прочета
и така да попият в мен
всички онези обещания
за изненадващи обрати
в напълно поглъщащ сюжет.
Да отворя на празната страница -
точно онази, пазеща първата,
за да открия от посвещението
чие име беляза живота ти.

И да ми се оставиш да те чета...


вторник, 24 юли 2018 г.

Съдбата сънува в реалност


Какво е да срещнеш представата си?
Онази – за нещо, някакво, някого, нечия липса.
Която си рисувал в ума си. И всеки щрих на него прилича?

Какво е да се взреш в очи неизвестни? Онези, които вечно
изплуват в съня ти. И най-сетне да видиш лицето, онова, което
все не успяваш да изваеш напълно?

Какво е да се прегърнеш с душата?
Онази, така желана и сродна на твоята. Която те кара да
забравиш за тялото, а то неусетно да я последва?

Какво е да срещнеш представата си?
Онази, взета от живота назаем.

Какво ли?

Съдбата сънува в реалност.
И ти я живееш до дъно.
Това е.

17.07.2016

петък, 6 юли 2018 г.

Един следобед носталгия

 




Надбягват се нежните дъждовни капки със страстните гръмотевици кой пръв ще очарова с докосване нагорещената земна плът. Валят целувки. Изпаряват се въздишки. Тича времето по гръбнака на желанието и оставя след себе си искрящи секунди удоволствие. Бързо, наситено и кратко - като всяка открадната любов. До завръщането на слънцето. 
Един следобед носталгия.


вторник, 3 юли 2018 г.

***

Лежа на коловозите ти,

стройна зелена трева 

в основите им,

готова да бъде премазана. 


Твоят влак винаги минава през мен,

но все не успявам да се кача.


вторник, 26 юни 2018 г.

***

От тинята на
мълчанието
изтича
най-бистрата
сълза.

неделя, 24 юни 2018 г.

***

в колко непознати
трябва да се пре/върнем
за да се срещнем
отново
случайно?

***



Не слушай мълчанието –
огледало е само на твоите мисли.

„Защо е потрябвало?“ –
съдържа в себе си истината.

петък, 22 юни 2018 г.

***



ОБИЧАМ
е трамплин
с който
надскачаш
себе си

понеделник, 11 юни 2018 г.

Неизплакана



всяка преглътната
майчина сълза
след време
я отронва
детето ѝ

никоя мъка
не остава
неизплакана

Пред/определение



Ти се лееш водоравно.
Аз (на)падам отвесно.

Колкото и да сме далечни,
все някога ще се срещнем.

Целият наш смисъл
е в пресечната точка.

Има защо да сме
в една кръстословица.

понеделник, 4 юни 2018 г.

Разкажи ми



разкажи ми една история
малка като шепа небе
откъснато от гръмотевиците на твоята истина
едно чисто сега
без памет от минало и претенции за бъдеще
без очакването на времето
само усещането за мига
когато си по-лек от отражението си
в очите на другите или
по-тежък от капка сълза
изплакана за теб

разкажи ми себе си
за да видиш мен

четвъртък, 31 май 2018 г.

Родители

Нощта отново е страх – таи гласове,
които денем са много различни.
Ехидни и злобни, нападат във тъмното,
а на светло почти се обичат.

Заспивай, дете! Иначе пак ще ги чуеш
как раняват в себичност невинните.
Как прорязва езикът им – длан върху бузата,
отбелязваща на слабите силата.

Как отнемат съня, а после заспиват
доказали своето право безславно.
И питаш безкрайно: в кого е вината?
Но никой не те чува отдавна.

Притиска нощта със тежка завивка
тела без вопли, уморени от викове.
Какво им остава на тези деца?
Смелостта да бъдат един ден родители.


четвъртък, 17 май 2018 г.

Неизживяно минало

отпиваш ме бавно
на малки глътки
все едно съм
вина

но това
което те дави е
камъчето под езика
което ми спести

неизживяно минало
не се преглъща


вторник, 15 май 2018 г.

Неизменно



Излишък от спомени в последни дихания,
безтегловен товарът е, веднъж изоставен.
Тишината кълбо е от забравени думи,
заплитани в пяната, но накрая нечути.
Отминали крачки по един път изчезнал,
тъга в отпечатъка пясъчен легнала.
Каквото прибрал си - неизменно умира,
а дълбокото дъно е всъщност пустиня.
Но нямам страх да прегърна бездната в теб.
Аз те обичам, море!


неделя, 13 май 2018 г.

Възможност



Любовта е тиха. Пристига и толкоз.
С разбиращ поглед, кротка усмивка. 
Търпеливо говори си с болката
и приятелски до нея притихва.

Знае точните думи – мълчание
или шепот на вятър по кожата.
Тя е близост или разстояние –
изящен танц по острието на ножа.

Пресечна точка на просто и сложно,
тя не избира моменти, а нужда.
Някои я наричат „възможност“.
Любовта е тиха. Като събуждане.




събота, 12 май 2018 г.

Panic room

 

оттеглям се

в камерата на сърцето си


при теб

е винаги сигурно



сряда, 2 май 2018 г.

Макове



Танцува
червеното на маковете
по лятната ти рокля,
плъзгаща се надолу
и нагоре
по дългите и гладки крака,
задвижващи гумите на колелото
по стария селски път,
чиито разтворени коловози
таят пясъчните си въздишки
по лудешкия танц на бедрата ти
и утаяват праха си деликатно
в целувки
върху сатена на кожата ти.

Но цъфтящите по бузите ти
червени макове на удоволствието,
са мои.