В определени моменти, а може би изобщо, Тишината е най-добрият приятел.
За нищо не пита, нито иска нещо.
Не се намесва по никакъв начин в избора ти.
Като че ли разбира, че нежеланието за общуване с другите
е само зле прикрито нежелание за разговор със самия себе си.
Какво да си кажеш,
какво да напишеш?
Че всичко ще бъде наред?
Разбира се, че ще бъде.
Но не това е нужно.
От прекалено дълго разпитване на себе си,
вероятността да се затъне в несъществуваща вина или отговорност
е доста голяма.
Там, където сме неспособни да променим нещата,
трябва просто да замълчим.
Да замълчим на онази част от себе си,
която ни сочи обвинително с пръст,
че сме безсилни.
Загубата е нещо кратко, сбогуването може да продължи цял живот.
И тишината е естественият му път.
Вървя...
