На ръба на един отговор

 

Не мислим на глас, просто така сме устроени, за късмет (или почти).

Ако кажа какво мисля, дали ще попиташ „защо“ или ще мълчиш? 

След това ще останеш ли?

Да говорим и чувстваме, да докосваме себе си, телата на времето с пръстите...

Виж как се завихрят листата окапали с полъх на вятъра

и застиват един миг във въздуха, сякаш окачени 

на ръба на един отговор, висящи несигурно, тръпнещи,

преди да се сгромолясат надолу, самотни и зъзнещи.

Как плавно накрая се полагат на земния скут, утешени

както надеждите от звука на любимия глас укротени. 

Дали някой ги чу, освен мен, дали ги видя?

Този разговор дали наистина ли някога се състоя?

Кажи,

ще останеш ли щом всичките думи преминат през устните?

Ръбът на един отговор ми одраска съзнанието вътрешно.

Как да отговоря на себе си

 

За въпроса, който ми задават най-често

и отговора, готов като автомат.

За разговорите, които се плъзгат по огледалото ми

и капят на мястото, където трябваше да бъдат обувките ти.

За минутите мълчание преди да угася лампата,

които никак не приличат на онези с теб преди залез. 

За съня, който от милост не идва изобщо, 

за да не разбера какво е да се събудя без теб.

За деня, който минава като на сън 

и продължава да е толкова светъл.  

За въпроса, който постоянно ме измъчва

и отговора, който никога не изплува готов...

Чакам

някой наистина да ме попита.

Може би тогава ще знам

как да отговоря и на себе си.