В търсене на вечност

 

Морето мълчаливо ми говори
с вълните си.
Залива ме със думи - 
ту гневни и пенливи или кротки. Чувам 
как разказва се - за дълбокото и тъмното.
И как самотно е на дъното.
Как търси вечност на брега в една прегръдка,
с една скала намерило си свое 'вкъщи'.
И как 
тя никога не му отвръща.

Една скала морето заобича.
Един до друг, а невъзможни от различия.
Отдава му се цяла, до прашинка.
Да стане пясък, в дълбините му да стигне.
Така не ще изчезне!
На дъното ще легне,
в прегръдките му вечно ще остане.
А то за нея с вълните си да ми разкаже.

Само нощем

Заспивам в твоята Вселена. 

Ръцете ми насън 

превземат разстояния.

И си до мен.

Не се събуждай още!

Прегръдката ми

само нощем

да те пази може.

Денем 

не си го позволяваш,

да сънуваш. 

И съм невъзможна.

Вот за себе си

Ти знаеш. Спомените са кама.

Топлината им порязва хладно.

Завръщаш се. И носиш пролетта.

А аз за теб съм още жадна.

Очакването, зная, има край.

Надежда съм и винаги цъфтя.

И знаят раните, че идва май –

по крилата вече не кървя.

Бях сигурна, че си живот.

И влюбваш със докосване.

Болиш. Лекуваш. Даваш вот 

за себе си. Без думи. Обич е.

Невидима

Когато не съм вече нежна
и по кожата ти липсват ръцете ми,
когато очи ти се свеждат
и не виждат насреща лицето ми.
Когато в студените нощи
не усещаш дъхът ми горещ
и осъмваш жадуващ за още,
но само гърбът ми е обърнат към теб.
Когато те посреща мълчание
вместо усмивка и пролетен смях...

Не, не съм аз вече различна.
Уморена съм. Че мен не видя.

Моята ръка в твоята

 

Бялото на спомените чака да бъде запълнено от перото на настоящето. Вземи ръката ми и да напишем заедно оставащата част. Така ще се усмихваме винаги в унисон. Огледалото на живота ще ни отговори със светлина. А носталгията ще бъде само част от следващото вдъхновение.

Моята ръка в твоята.

Желание в март

Март е полудял. 

Трябваше точно Марта да се казва, абсолютно по женски непредвидим и изненадващ. 

Настроенията се сменят всяка минута. 

Температурата, дъждовните капки и слънчевите снопове не могат да се разберат как да преобладават. 

Всичко ти се изсипва на главата наведнъж, да няма пропуск. 

Бързо, нетърпеливо и с неистово желание да те превземе целият. 

И успява. 

Сливането на контрастните елементи е дяволски красиво и завладяващо... 

Така, както е и моето желание към теб... 

Без власт да сме, но да се владеем един друг. 

Неподатливи на опитомяване. 

Диви и свободни в израза на себе си. 

Заедно...

 

Без дом

Да научиш някой на любов –
как да обича,
сам да бъде обич.
После да видиш този плод
как го откъсва друг...

И си бездомен.

Непоискани

думи
тръгнали късно
пристигат
ли?
~Петя Ташева

Няма закъснели думи
те са само облекло
на чувства
мисли
и на времето
когато някой е готов
за среща искрена

а другият 

ако не чака още

не е очаквал от любов

така остават

думи

непоискани.

И празен зов.

Дъх на думи

Нека не мълчим много дълго, не прекалено.
Няма ли дъх на думи, става студено.

Няма ли тайни мисли с теб споделени,

ставаме си излишни, чужди без време.

Помежду ни нека не ляга така самотата,

рано е още да бъдем с теб непознати.

Нека си кажем нужното, онова в сърцата.
Само така ще превърнем в наша и тишината.

На онзи балкон

На онзи балкон те прегърнах с душата си.

Приюти ни тишината на онемялото насреща зелено море с дъх на бор. 

Вълните му се полюшваха омайно, бавно – 

същинска жена, докосната нежно от вятъра под едва повдигнатите поли 

на свенливостта. 

В унеса на тази ласка, дали чух името си?

Не помня… А така ми се иска да знам (как звуча в твоя взор).

Все още слушам тишината.

Хладните утринни пръсти на лятото те целуваха, треперещ под набезите 

им. 

Прогоних ги с моите устни. 

Твоите бяха дим.

Ефирният сив облак на дъха ти ме целуна първи, 

позволявайки ми да вкуся тютюневия ти аромат, още преди да те докосна с език.

Но само с топлината на твоя се поражда глада за теб. Неутолим.

Оставих се да ме погълне.

Сякаш си недосегаем, в очакване на съприкосновение. Измамно далечен, а само на пулс разстояние. Изплуваш бавно зад щита на мъглата 

в една сгушена самотност. 

Там скрих последните румени остатъци нерешителност. Във вдлъбнатината над дясната ти ключица. 

Оставяш се да бъдеш покорен, само защото си усетил моето пълно 

покорство, положено в ръцете ти. То има формата на сърцето ми.

И те прегърнах с душата си. 

А зеленото море с дъх на бор отрони въздишка – онази, която ти 

задържа вътре в себе си. Но която усетих в прегръдката на душата ти.

По Ариадна

 

Не си ми камък на шията.

Връзката си, с която
свободно избирам целта си –
да се рея ли в небесата
или да бродя Земята.
Каквато и да ми е стихията,
не си примка, дето ме връзва,
а нишка, за да се върна.
При мен.