Страданието изисква самота

Страданието изисква самота.

Егоистично те затваря в себе си - 

нехаеш как развива се света, 

но тежестта му цяла е на раменете ти.

Не търси лек, но носи облекчение,

когато му се предадеш изцяло.

Страданието е лично измерение,

да си простиш и да започнеш отначало.

Подобни

И с любовта, която от хората остава,

ще храня Господ,

всяка Негова представа

как се обича, 

дарява и дели...

Но знам, че не това ще го смили.

А сърцето мое, пълно с жал към Него,

за дето Себе си не може да прости

за нещо излязло изпод Негова ръка

или уста...

Неудовлетвореност с чувство за вина.

Това ще чувства, също като мен.

Щом сме подобни,

сме с едно и също бреме.

И еднакво страдаме, нали?

Познавам Господ, 

защото съм познала себе си.

Без разрешение

Така излизат мислите ми - 

без разрешение.

И кой знае с кои се срещат, 

а аз - в неведение.

Може би точно с твоите са 

били на кръстопът,

когато с теб се видяхме

за първи път.

Последно парче

Открих те преди време

в това всекидневно лице.

Но продължавам да търся

пак теб и всеки дефект,

който така ми приляга,

а нуждата в мен все мълчи

на мълчанието твое,

а в отговор ѝ се ще да крещи.

Знам, ще дойдеш отново,

когато решиш да сгрешиш.

Остави тази мисъл!

Защото ще се нараниш.

Не отглеждай надежда

на такъв непригоден терен - 

този път е без изход

и води само навътре във мен.

Все още те виждам 

в това всекидневно лице,

запечатан в очите ми -

на огледалото ти последно парче.

Нощта

Нощта...

Така дълга тема на разговор

не се отказва.

Има хора с толкова светлина вътре

Има хора с толкова светлина вътре.

С онова меко сияние, което топли без да те изгаря.

Но нямат нито един прозорец, 

за да може да се види отвън.

Остават все така незабележими 

покрай всеобщия блясък и излъскани външности,

все така неприближаеми и тъмни.

Само очите им светят. 

Затова ги откриваш нощем. Само ако имаш смелостта да ги погледнеш.

Обичат самотата, но не изглеждат никак самотни. Не са. 

Знаят, че не е едно и също нещо.

Като на добри наблюдатели, 

усмивката им винаги е разбираща. И подканяща.

За какво? Може би да надникнеш в тях. Чрез погледа.

Ще забележиш, че не се свиват в ъгъла.

Знаят, че е невъзможно да изоставиш, скриеш и забравиш нещо или някой на място,

където може само да събере сила. 

Не го и правят.

Самите ъгли вътре в тях доброволно се оставят на показ да бъдат осветени, 

доволни че не трябва да крият

истинската си същност - 

кръстопът на носещи основите (стени).

Уважено това им свойство, не познават тъмнината. 

Има хора с толкова светлина вътре.

Нямат прозорци да те заслепят.

Но те учат да виждаш.

Кой е казал, че „който мълчи, е съгласен“?

Кой е казал, че „който мълчи, е съгласен“? Кой измисли тази глупост?

Мълчанието може да е породено от толкова неща – 

от безразличие, от превъзходство, от учтивост и възпитание, от умора или просто защото липсва желание за спор и загуба на време с идиоти. 

Вярно, мълчанието може и да е мощно оръжие, но не всеки е способен да го използва и интерпретира правилно. Тогава, когато има опасност да бъдем криворазбрани, е по-добре да се говори. Думите, дори не винаги да са точни, имат силата да изчистят всяко породено съмнение. 

Мълчанието, само по себе си, не представлява самата позиция, която заемаме или мнението ни. То е само начин на изразяване, но не винаги ефикасен. Особено когато разбирането стои на заден план – зад това, което е удобно за събеседника ни. 

Понякога тишината казва повече от хиляда думи. Но понякога не. Защото не зависи само от нас, но и от чувствителността на този, към когото е отправена. 

В крайна сметка общуването е изкуство, но и тълкуването също.

Понякога, гледайки морето

Понякога, гледайки морето,

идва онази увереност,

че можем да надвием времето.

Не просто да го забравим,

да изгубим представа

или пренебрегнем.

А да бъдем извън него.

Също както когато гледах очите ти.

Говори по-малко, казвай повече

Толкова, толкова думи, твърде безполезни думи, безумно много думи и снимки,

които валят постоянно, още и още.

Затрупва те всяка една появила се мисъл, нова или много по-често заимствана.

Повтаряна, повтаряна, отново подета от някой друг. Една и съща щампа до безкрай. Всички се превръщат в щампа. 

И от това да можеш да проявиш себе си, се преминава в начин да бъдеш забелязан.

И вниманието ти дотолкова свиква, че се притъпява, докато идва един момент, в който изчезва.

Виж, аз ти говоря, крещи всеки ред, имам какво да споделя.

Това е моето мнение, ти казват, това е, което мисля, харесвам, желая или пък откровено мразя.

Сякаш до вчера човекът не е могъл нищо да каже или не е знаел как да се изразява

и сега всичко прелива, задушава, проглушава. 

Никой не спира. 

И проблемът вече не е в свободата на словото и да оставиш другите да го прилагат,

а да намериш, да създадеш малки пространства в тишина и усамотение, където действително можеш да кажеш нещо искрено твое, непринудено. И където има някой наистина заинтересуван да те чуе.

Не е нужно светът да знае всяко мнение или мисъл и пред правото да се изкажа, аз избирам правото си на мълчание. И тайна. 

Докато не намеря точния смисъл за думите. 

Когато казват: "Рай"

Когато казват: "Рай",

първо, преди много време,

си представях само място.

Един безкраен девствен плаж, на чийто пясък

се виждат само моите стъпки. 

Или гора. Гъста и с езеро прохладно, чийто бряг

е само с малък пристан, няма лодка. 

И винаги е лято, няма сняг, и хора няма,

но има сянка, все още непознат, да не е празна самотата.

А след това, и то съвсем до скоро,

представях си определен човек.

До мен, завинаги. Или незнайно колко,

но винаги ни виждах двамата. 

Това е Раят, казвах си, защото ръка в ръка е сбъдната мечта. 

И е споделена самотата.

Сега,

когато казват: "Рай",

представям си единствено неспирно чувство 

на благосъстояние, безгрижна вечност. 

Духът ми, който няма нужда 

от никаква борба, защото е. Да бъде себе си напълно е достатъчно,

без чувство за вина, без ничие определение.   

Това е Раят, върховната наслада 

от липсата на безпокойство зарад другите. 

И не е нещо лошо - пълна самота. 

Да ме прощават хората, но в Рая нямат място.

Доказва го на всички и смъртта.

На брега на морето

На брега на морето 

вълните

и кръвта ми

си говорят на един и същ език.

Казват си неща,

дето все остават загубени

в превода на другите.

Затова мълча.

Само се люлея,

като в прегръдка невидима

на въображаем танц,

в очакване на някой,

който ще слее ръцете си с нея, 

превъплътен,

уловил точния ритъм

на шума в ушите ми.

Тогава ще се откажа завинаги

от думите.

Все още те има

Виж, все още те има в мислите ми.

Понякога в нощното небе търся падащи звезди,

също като онези, които ти наричах преди време.

Може би четем една и съща небесна карта.

Или денем, на брега на морето, 

слушам вълните дали отново говорят за теб.

Все още няма издаден речник на мълчанието.

Разпитвам тихомълком вятъра откъде е минал, 

с надеждата да усетя отново твоя аромат.

Обонянието отказва да забравя.

И не, не те сънувам. 

Защото знам, че си истина.

Сънят е онова място, където всичко има завършек.

А ние сме вечни.

Накрая може би ще осъзнаеш

Накрая може би ще осъзнаеш,

че ще ти липсват само тези, 

които никога си нямал страх,

че можеш да загубиш. 

Тях чувствал си напълно.

Това, че ти отнема някой 

животът с края неизбежен,

не е като когато този някой 

реши и сам си тръгне.

Не този страх.

А онзи, който 

лишава те от истинското му присъствие,

когато е до теб човекът.

Но твоите очи са вече втренчени

в страданието от тази недостатъчност,

която те прорязва остро,

някога,

при вероятната му загуба.

И ти си там, държиш ръката му,

а той държи не твоята, страха ти.

Страхът ти редом е до двамата

и толкова. 

За друго място няма.

Това е начинът

да бъдеш с някой без да го усещаш.

И после този някой щом го няма, 

не липса идва, 

само облекчение.

А ти убил си нечие значение.

Как да обясниш водата на пустинята?

Как да обясниш водата на пустинята?

Недей!

Ще разбере какво е жаждата,

а ще остане все неутолима.

Ще вземе да намразва себе си,

защото е такава - суха,

не даваща живот, отглеждаща

единствено убийствени миражи.

Не можеща дори и да заплаче, 

нали не знае капката какво е,

жестоко ще е нейното страдание

за първи път браздящо тези пясъци

и без това бездушно парещи,

напразно тръпнеща за облекчение.

Милост, моля!

Не я учи на чуждото мечтание...

Как да обясниш водата на пустинята?

Мълчание.

Толкова сме глупави

Ето го,

онова усещане за тежест под бръчките,

умората в очите, 

тъмнината на разочарованието. 

Съмнението има здрава прегръдка -

не тази която си търсил, нито от която си бягал. 

Но потъваш в нея.

Тази отрова кой ми я поднесе?

Радост, радост недподправна, къде си?

Липсва, толкова ми липсва онази лекота, 

с която изживявах всеки даден миг на щастие,

без да търся къде се крие измамата. 

Чести усмивки,

честни,

чест.

О не, 

не е наивност да приемаш даровете на съдбата.

Защо го забравих?

Толкова сме глупави! 

Давим в мнителност, губим от страх,

а някои времена не се завръщат.

Никои времена не се завръщат!

Oставаме по копнеж, осъдени да помним.

Кой отнема младостта ни? 

А красотата?

Казват - времето, животът, уроците.

Ха! Вината винаги е на нечий друг.

Не. 

Просто ние самите сме неблагодарни 

до края.

Ако не се променим.

Отвори

 

Има срещи, които знаем много добре как ще завършат.

На тях не трябва да липсваме.

Въпреки, че ни е страх и понякога ги избягваме несъзнателно.

За да не започнем промяната, да останем в сигурността на познатото, макар и незадоволително.

За да не усетим отново онова почукване вътре в нас, от което потръпваме.

Върху онази залостена врата, в която сме превърнали сърцето си.

Животът знае, че си там. 

Отвори!