Петрикор

Познавам този аромат.

Когато хилядите капки дъжд 

докосват жадно земята изсъхнала,

нежно и безшумно се сливат с прахта,

за да се изгубят, 

както правят облаците,

в силното ухание на липсата.

Също като теб.

Останал дъх, 

изплакан върху осиротялата ти блуза.

Не знам къде вали, но аз те вдишвам.

*петрикор - землистата миризма, която се появява, когато вали дъжд върху суха почва и която е популярна като „миризма на дъжд“

Късмет

Не вярвам в „не/подходящия момент“! 

Има просто момент. 

Да определяме какъв е, значи предварително да си създадем линия на поведение, която да ни отведе съответно към щастливо сбъдване или провал. Защото срещата, тази точка на пресичане... си е чист късмет. А късметът на един човек, е друг човек. 

Някои го наричат Съдба.

В очите ми расте елха

Как само заслепяват листопадите!

Усмихва се дървото вътрешно 

с всичките си кръгове - свидетели

на бавното загниване на цветовете.

Кората му единствено набръчкана

в очакване да бъде пак погалена

от нечии замечтани пръсти,

въздиша скришом сиво-мъхесто

и крие белезите със смола.

Зелената надежда на иглите му

на Коледа ухае и ме търси.

В очите ми расте елха.

Отношението

 

Минават секундите, минутите, часовете. Минават седмиците, месеците, годините. Но това, което никога няма да отмине, е мисълта, уважението, привързаността. Те преминават отвъд, събарят стени, преодоляват всяка граница на времето и поддържат топла, дълбока, обгръщаща те светлина. Не съществува никакво къде, как или кога. Също като вятъра е - не можеш да го видиш, да го докоснеш, да го вкусиш. Но можеш да го почувстваш, разбереш, възприемеш. Отношението.

.

Последни

Да счупим часовниците и не виним времето

затова, че се разминаваме.

Мигът застива, когато виждаш ме,

мисълта е тази, която бяга.

Плаши се от неподвижност, нищо че значи вечност.

Как да разбере чувството? То е друга планета.

Ти остани, не я следвай! Разтвори се в ръцете ми...

Времето не е виновно, че един за друг сме последни.

Протегната ръка

Чета поезия.

Намирам протегната ръка 

в един свят на обърнати гърбове.

Разбирам, че е моята. 

Обръщам следващата страница.

Решителност

Понякога животът го налага.

Няма начин, няма изход, няма друг избор, 

освен да оголиш зъби и нокти, и да се втурнеш напред. 

Бъдещето ти е висящо на решителността в погледа, с която се пренасяш отвъд трудностите. 

Действието е само последствие от нея.

В преодоляването няма милост. 

Бориш се, защото трябва.

А не защото си склонен към това.

Капки

Само няколко капки вино по устните, 

които езикът жадно облизва

за да усети вкуса на онова причастие,

отбелязващо тържеството на смъртта. 

Или капките от майчиното мляко, 

останало върху кадифената детска буза,

което целувайки отпиваме 

заради тържеството на едно съществуване.

Както капката спомен от парфюм  

на едно неустоимо желание

ни пренася в обятията на любимия

отвъд пределите на прегръдката ни,

където тържествува единствено мисълта за другия.

Или онези капки студена пот,

стичащи се по още по-студеното лице 

на застиналата паника 

в пълното тържество на страха -

тогава всяка капка слюнка е пресъхнала

и не можем да преглътнем себе си.

Както в момента на пълно изумление

и капитулиране пред величието на любовта, 

и нейното абсолютно тържество, когато

интимните ни сокове се сливат,

за да се даде път на един плод,

от който да се роди накрая 

сълзата на щастието.

Животът ни, 

накратко,

е концентриран в капки.

Жаждата

art: Richard Huamani

Изгубих се по дългия път на същността ти.
Не помня посоката, 
а желанията се кръстосваха в мъглата на инстинктите.
Не те ме водеха.
Жаждата.
Жажда за онзи простор на очите ти, 
който отвежда погледа ми отвъд хоризонта.
До онази точка, където успяваме да съберем пръстите си.
Дори когато при теб е изгрев, 
а при мен залез.