Бих ти написала нещо

Бих ти написала нещо,
нещо безкрайно романтично.
Като това, че лъчът на Селена
бледнее пред очите ти.
И че морето би те ревнувало
ако в погледа ти преплува,
не предполага дълбочините,
които така вълнуват.
Бих ти описала ароматът,
който търся от време,
как неизвестен познат е
и ухае просто... на тебе.
Как простотата на мислите
преминава неусетно във думи
и изпълват белите листи,
дръпнали скришом някои струни.
Бих ти написала нещо,
нещо безкрайно романтично.
Бих ти го казала даже...,
ако знам, че ще бъде различно.

Кафе с райбер

„На дъното на всяко сърце има утайка.“  Козма Прутко

Кафе с райбер, аз и ти в една стая.
Сами. С димящи чаши насреща ни.
Недокоснати. С цвят на Ад, с вкус на Рая.
Неподсладен. Захарта е във мислите.

Полепват по теб, не пропускат извивка.
Чертаят горещо по въздишките леки.

Влюбват се безнадеждно в една плаха усмивка

И замират върху устните меки. 

Замъгляват леко очите ти, като пара.

Но не достатъчно бързо, за да видя на дъното.

Без утайка е... Какво ще ти остане тогава?!

Две чаши кафе и аз, отдалечаващ се в тъмното. 

Друг живот/Un'altra vita di Fabrizio Moro

Би ни трябвал друг живот,

за да се спрем на секунда разстояние от грешката

друг живот, за да разбера

какъв е начинът да те предпазя и да те държа надалеч от големите ти страхове,

бих ти избягнал нанагорнища някои, предлагайки ти равнини.

Ако съществуваше някога друг живот,

да се върнем по стъпките си

и да намерим липсващия мир,

един друг живот заедно с теб.

Би ни трябвал друг живот, за да проумеем всяко едно нещо, преди да ни се е изплъзнало от ръцете,

за да те предпазя утре

от лицемерието на света и от присъдите,

от наивностите, които времето превръща в пороци.

Би трябвало друг живот, за да те обичам отново,

свободни от миналото и без да грешим,

за да придобия онази сигурност, която нямам

би трябвало, да, знам, знам, знам

един друг живот,

за да сме по-добри, да започнем отново.

И докато мечтите отминават и мненията се менят

сме още спрели тук, останали на сигурно

и утре може би наистина ще дойде.

Един друг живот,

за да сме по-добри, да започнем отново,

един друг живот, но къде е, къде?

Един друг живот заедно с теб.

UN'ALTRA VITA
Ci vorrebbe un'altra vita
per fermarci ad un secondo di distanza da un errore,
un'altra vita per capire
qual è il modo per difenderti e tenerti più lontana dalle tue grandi paure,
ti eviterei certe salite suggerendoti pianure.
Se fosse mai esistita un'altra vita
per ritornare sui nostri passi e
per ritrovare la pace che non c'è,
un'altra vita insieme a te.
Ci vorrebbe un'altra vita per comprendere ogni cosa prima che sia già passata fra le mani,
per proteggerti domani
dall'ipocrisia del mondo e dai giudizi,
dalle ingenuità che il tempo ha trasformato in vizi.
Ci vorrebbe un'altra vita per amarti nuovamente,
liberarci del passato e non sbagliare niente,
per avere le certezze che non ho,
ci vorrebbe sì lo so, lo so, lo so
Un'altra vita per ritornare sui nostri passi e
per ritrovare la pace che non c'è,
ci vorrebbe sì lo so, lo so, lo so
un'altra vita
per migliorare, ricominciare.
E mentre i sogni passano e le opinioni cambiano,
restiamo ancora qui fermi al sicuro
che poi domani magari davvero arriverà.
Un'altra vita per migliore, ricominciare,
un'altra vita, però dov'è?
Un'altra vita insieme a te.
FABRIZIO MORO

Изразни

Знам много думи.
Повечето ги пиша.
На теб.
Или просто въздишам
и продължавам
напред.
Описват ме само
откъм мисъл.
Почти...
Прочетеш ли ги,
своите можеш да видиш
дори.
Но не търся точните,
за да ти кажа какво е
помежду ни.
Те, чувствата,
се изразяват
без думи.

Бъди последната

Последната ли си?
Бъди последната!
В теб искам да се скрия.
Уморена съм
да срещам все поредната
и всички да си тръгват.
Стига!

Любов ли?
Рано е да казвам.
Да чувствам само трябва ми.
Наистина.
С неистово желание да се предавам.
Да знам, че цяла ще остана,
истинска.
Че ще изчезнат само страховете ми
и тъмното ще бъде вън от мене.
И ще приеме друго измерение –
интимността със тебе.
И че ще остане всичко друго,
дори ще се добави още.
Не искам да е много,
всъщност
не искам нищо, само почит.

Тогава,
може би тогава,
когато нямам капчица съмнение,
ще те нарека Любов –
със вярата,
че не си поредното видение.

09.05.2016

Беше ли празник

Увисва денят
на ръба на нощта
и преди да скочи
в тъмното
се пита
беше ли празник
щом най-желаният поздрав
не (може да) дойде?

На 24 май

На този ден мисълта ми отива към учителката ми по литература, Марияна Попова, за съжаление не вече между нас. Тя беше човекът, който преди близо 30г. ми даде първата подкрепа и насока в поезията и писането изобщо. Познаваше ме много добре, като се има предвид, че почти никога не ме изпитваше на глас - просто ме оставяше да пиша, независимо дали беше тема, разсъждения или просто отговор на някой въпрос. Често ме караше да чета пред целия клас, заедно с други, какво съм написала (много смущаващо изживяване за мен). Първа изпрати едно мое стихотворение за един Окръжен конкурс, посветен на 3 март. Спечелих. Бях на около 13г. Винаги ме питаше дали нямам нещо ново написано. Преодоляваше стеснението ми, четеше заедно с мен, показваше ми слабостите и силните страни. Далновидно беше видяла в мен това, което едва в последните години развивам - любовта ми към поезията. И благодарение на нея чувствам този празник, 24 май, мъничко и мой. 

Благодаря и Честит празник!

струните са едни и същи

струните
са едни и същи
и дали звучи щастие
или тъга
зависи
от докосването

моите мълчат

Самонаказване

Време на времето. Даваме.
А то взема ли, взема... Не връща.
Само към себе си задлъжняваме -
душите в чакални превръщаме.

Кога ще дойде мигът подходящ
или ще затихне ни болката,
кога ли ще забравим това,
което нащърбва ни погледа.

Виртуозно живота избягваме,
отмервайки неумело минутите.
Неусетно се самонаказваме
на самотно безпътие.

09.05.2016

Сърцето има нужда от разстояние

Човек, когато е сам, тегли чертата на равносметката и успява да реализира кое за него истински е важно. Кой липсва и защо. Кое е склонен да приеме и защо. И кое е готов да пусне и защо. Изплуват отговори, които в морето от хора са се давили. Или от невъзможност за спокоен размисъл, сме потапяли. Сърцето има нужда от разстояние, за да може разумът да го разбере. И да придобие увереност, която да го доведе до правилните решения. За момента.

Не казвам "сбогом"

Не казвам "сбогом".
Другите го правят.
Не мога и да кажа "остани".
Защото знам, че всеки е свободен
да прави изборите си.
Единствено, което ще ти кажа,
е "тук съм", търсиш ли ме ти.
А ми се ще да мога да покажа
молбата си.
Остава в моите очи.

Ще покрия небето с черно

Тази нощ
ще покрия небето с черно,
ще си прибера и Луната.
Звездите ти ги отнесе,
когато отвърна поглед в друга посока.
Те бяха в очите ти.
Сега трябва да ги търся.
Отново.
Остават дните ми.
Там ще съм винаги в бяло.
Макар да прозира какво има отдолу.
Но не изцяло.

Само нощем ставам прозрачна.
Но вече нищо не значи...

Нощта има свой живот

Нощта има свой живот.
И не слуша пожелания.
Носи ти това, което на нея и' се харесва.
Блудница с честни очи е.
И неизменно и' вярваш.
Защото винаги е там, за теб.
В това е утехата ти.
Че рано или късно ще ти донесе онова,
за което не смееш дори и да мислиш.

Непозната сред познати

Някъде по пътя на разбирането на другите, спрях да разбирам себе си. 

Изслушвайки другите, почти забравих да изслушвам себе си. 

И се оказах непозната сред познати. 

Центърът на гравитацията на мислите ми е изместен и чувствата започват да се лутат, без да намерят ясна ориентация. 

Единствената константа е дишането, него слушам. 

И ми показва кое е от значение и кое, не.

Защото съм забравила как да разчитам сърцето си. 

Започвам на чисто. 

Като първата. 

Любов. 

Иди и' кажи на Любовта

Иди и' кажи на Любовта, че не трябва да чака.
Иди и' кажи, че надеждата губи се в мрака.
Иди и' кажи, че безсмислено е нейното дело.
Кажи и' го!
Ако имаш ти смелост...

Иди ѝ кажи на Любовта

Иди ѝ кажи на Любовта, че не трябва да чака.

Иди ѝ кажи, че надеждата губи се в мрака.

Иди ѝ кажи, че безсмислено е нейното дело.

Кажи ѝ го!

Ако имаш ти смелост...

Розата и тръните

Аз съм розата,
а ти си тръните,
които не позволяват
на другите
да ме имат.
Така си набол
в мисълта ми.
Дали знаеш?
Едва ли.

Останаха ми малко пера

Понякога се съмнявам, че имам крила - 

толкова мъчен ми се струва летежа.

И че изобщо някога съм била  

волна в небето, и безметежна.

Останаха ми малко пера,

да се издигна така е мъничко трудно.

Затова пък потънах в неща, 

написани с тях - политнах чрез думи.