Искра

Е доста уморително понякога

да бъдеш упорит и настоятелен,

да чакаш с нетърпение да видиш

искрата на доверие запалена

във погледа на истински приятел.

Не можеш с думи само да изтриеш

съмнения натрупани във времето,

не можеш ножът във гърба да скриеш,

да заличиш поредното предателство

от този, на когото най си вярвал.

Но можеш да опитваш и да бъдеш,

човещината,  силата, опората,

надеждата и вярата за някой,

изгубил в погледа искрата жива

запалена от истински приятел.

И можеш да дариш изцяло себе си

в замяна на усмивка и увереност,

че спомените лоши избледнели са

и погледът  искри отново с радост.

Нищо, че е уморително понякога... 

Вратата към другия

Доверието плаши. С последсвията си.
Стархуваме се да останем излъгани и наранени. Страхуваме се да се разкрием и след това да злоупотребят с това. Страхуваме се от собствената си преценка, да не би да се окаже грешна.
А не осъзнаваме едно единствено нещо – че се доверяваме несъзнателно.
С желанието да опознаем другия, се разкриваме – колкото и да се стараем да не го правим.
Започнеш ли едно ново запознанство, ти вече си се доверил. Иначе не би започнал дори и разговор.
Стремежът за близост с някого е вече доверие, дори и личното да излиза на показ капка по капка.
Е само въпрос на време да паднат всички бариери и запознанството да се превърне в нещо повече. В какво – зависи от личните интереси.
Но вратата към другия е вече отворена. И колко широко ще се отвори, колко дълго ще бъде отворена или кога ще хлопне – зависи от това до колко доверието ще бъде оправдано.