Последен календарен ден

Добър ден в последният ден на годината!
Последен само в календарен смисъл. Иначе е ден на продължението. Продължение на поетия път, на работата по набелязани цели, затвърдяване на взети решения. И всичко това на базата на целогодишна равносметка. Постоянна, не само в последният календарен ден. Защото не ти трябва един определен ден, за да се запиташ какво си постигнал и как, в какъв човек си се превърнал и защо. Не е нужно да чакаш един определен ден, за да започнеш отначало или промениш курса си. Няма значение какъв ден е, когато казваш на някого, че го обичаш или подаваш ръка за помощ. 
Не вярвам в списъците с обещания за през Новата година, когато през старата само си отлагал. Това, че сменяш календара трябва само да ти напомня, че времето минава за всички. Новото начало е вътре в теб самия, не в откъснатият лист или заградената в кръг дата. Открий го себе си - в куража и упоритостта; в силата на любовта; в увереността, че няма да си сам; в щастието да си обичан. И го отпразнувай!

Теб

За теб? Щастлива съм, че те познавам.
Ти ми откриваш нови хоризонти.
И дълбочина успяваш да придаваш,
дори където мислех невъзможно.

Във бездната човешка на душата

оказа се тъй лесно да преплуваме.
И брегове, далечни за съдбата

обричаме на близко съществуване.

Денят блести с усмивката запалена

и слънцето ревнува те по малко.
В нощта звездите твои са, подарък.
Лъчът им - сбъдната мечта сакрална.

...

За теб ли?  Хубаво е,  че те има. 

И мога още да напиша. 

Но ще пропусна следващите рими. 

На многоточията знаеш смисъла. 

Душевен кръст

Прегърбен ли си, нещо ти тежи.
На тайната теглото е огромно.
Сами товарим се и ни личи,
а да ни е леко не е никак сложно.
Какво ти трябва - някой като теб.
Да вярва в неизречените думи.
А казаните да приеме с жест,
скъсяващ разликата помежду ви.

Да може тайната да проговори 

и себе си да иска да разкрие.

Отваряйки сърцето безусловно,

с любов и топлина да се покрие.

Най-после истинската същност

да разцъфти, защото е разбрана.

Да отлети страхът, че може да е късно

и капчица съмнение да не остане.  

И в търсене на другият достоен,

прегърбени си носим кръста.

А кръстът е на ключ подобен, 

душевните ни тайни е отключващ.

Наближават празници!

Връхлитат ме спомени от детството, когато по Коледа у дома се усещаше уханието на бор от малката елхичка. Накичена с малко играчки, но затова пък всяка една свързана с определено преживяване. Усещането за сняг по нея, предадено от гирляндите направени от памук. Колко вълнение и нетърпение за празниците в онези дни, в очакване на подаръците.
Днес все още има ухание на бор и усещане за сняг, но вълнението е в приготвянето на подаръците и нетърпението да видиш радостта и щастието, струящи от погледа и усмивките на любимите хора!
Наближават празници!

Cезон на топлина

Студът те кара да усещаш топлината още повече.

Приятното чувство от допира на меките завивки, 

докосването до любими длани, 

обгръщането от желани ръце, 

парещият дъх на целуващи устни.

Зимата е сезон на топлина! 

Почти диалог

Опитвам се да разбера какво се крие 
зад вратата ти залостена и уж
заключил себе си не чакаш, че ще я разбия,
но все пак оставил си ми ключ. 
***
Ключът е там, наред със много други, 
в очакване на точната ръка, 
която без страх душата да изгуби
ще отключи моята душа.

Чудеса

Мислех си за чудесата тези дни и защо ли вярваме в тях. 

Как все се надяваме да се случи нещо неочаквано, съпроводено винаги с приятна изненада. 

Как се осланяме на надеждата, че по-доброто предстои. 

Как не губим кураж и намираме упование, за да продължим напред. 

В крайна сметка вярата в доброто не е нищо друго, освен вяра в хората. В това, че ще се намери винаги някой, който да те изненада, да те подкрепи, да ти вдъхне кураж, да бъде до теб, да те обича и да не те изоставя. 

И именно тези, които вярват в Човека, вярват и в Чудеса. И неизменно им се случват!

Когато се събуждаш там, където искаш да бъдеш

Някъде се събуждат покрити със сняг и мечтаят за слънце и топлина. Другаде се събуждат под топлите лъчи на слънцето и мечтаят за пеещи ледени капчуци. Но климатът, в края на краищата, е само една рамка, когато се събуждаш там, където искаш да бъдеш. 

Бронята ми

Прегръщам те...
Притискам си възглавницата,
да мога да запълня само част
от липсата ти...
Колкото и странно да е
усещам те за миг...Не e достатъчно.
Тогава се обръщам
и си там,
за нуждата ми отговор си ти.
И без да губя време те обгръщам,
въздишайки потъвам във мечти.
Прегръдката ти...

Тя е моята броня.
Небрежно лека топлина, любвеобилна.
Остава и след теб... И тази воля
светът да скрия в дланите ти силни. 

Началото

„Началото е повече от половината на цялото.”

Аристотел

Началото
като неизбежната глътка въздух,
като първата крачка,
като първият опит за полет
на мечтите,
като падение и изправяне,
като проглеждане,
като вглеждане в себе си,
като откритие,

като изумление,
като потвърждение,
като сигурност и убеждение,
като стремление,
като постижение,
като лудост и доверие,

като първо изкушение,
като грях,
като прошка,
покаяние и изкупление,
като бунт,
като смирение,
като смърт и възкресение,
като вечен кръговрат...

Началото на всичко
е мисълта
за теб.

Очаквайки

Ъглите в тъмното са само мои,

светът ми с тях по-малко е безумен.

И паяците в мрачните усои 

пак мои са, предат тъга безшумно.

С косите ми творят дантели - 

ефирен шал, загърбващ самотата 

на раменете ми, тъй залинели, 

понесли тежестта на тишината. 

Надплитам мислите си бавно - 

в живота бързината е родилка сляпа, 

очаквайки с търпение отдавна

изчезналата топлина на светлината.

Ако тръгна сега

Ако тръгна сега да пътувам 

с малко багаж - само себе си взела, 

посоката отдавна сънувам - 

без колебание към теб бих поела. 

Изоставила бих кръстопътя 

на излишни страхове и въпроси, 

повече няма да ме измъчват - 

всички отговори пътя ми носи. 

Неусетно ще олекнат оковите, 

като гривни, красящи ръцете ми. 

Ще ги запазя - да ми напомнят 

как ранимо е и вярва сърцето.

Ще изтръгна стрелите отровни

от гръдта си, но без да ги върна. 

Ще ми бъдат те верни пилоти,

в пътни знаци ще ги превърна.

И попътният вятър в платната

ще ми бъде мълчалив съучастник. 

Всяка вярна пътека позната

слънчев лъч ще я целува за щастие.

Ако тръгна сега да пътувам

само с надежда - тя е моя багаж,

Ще намеря ли каквото си струва, 

ще ме чакаш ли...Или си мираж?

НАД ВСЯКА ДРУГА

Болката ми расте само като видя как расте страхът в очите ти. 
Когато не изричаш нито дума, а погледът ти отчаяно търси моя. Само за да видя как зениците изпълват ириса от безпомощност. 
Продължаваш да търсиш топлината на прегръдката ми, за да укротиш ледените тръпки на уплахата. 
Да притискаш лице в извивката на шията ми, за да усетиш познатия, успокояващ аромат.
Твоят начин мълчаливо да търсиш помощ, когато нещо не е наред. 
И моят - да ти дам сигурност и любов, когато самата аз се нуждая от тях, но моята нужда вече е без значение. Защото нуждата да те накарам да се чувстваш добре, е над всяка друга.

Сбъднато

(Дали) внезапно някак, изведнъж,

не беше нужна даже нито дума,

лицето си повдигна и с копнеж

захапал устни, нежно ме целуна.
В обливащата влажна топлина

стопи се изненадата небрежно

сякаш рàнен сняг, но пък затова

гладът за още нарасна неизбежно.

Светът избухна, после се смали
в една единствена горяща точка
и всички мисли там съсредоточи,
където ласка с устни ме докосна.

Потъвах в облаци, изкачвайки върха
сред сигурността на твоите пръсти,
положил с деликатност на врата
до вената сърдечна с тръпки чести.
А погледите - станаха излишни,
душите си разчели през очите си.

И вятърът на твоите въздишки

играеше с вълните на косите ми.

Преливащи така един във друг 

ти в мен и аз във тебе се изгубих.
Подвластна се оставих в този смут
и после....после се събудих.

Без жалост

Превключила съм си командите на „разум“,
претеглям всяка нова покана.
Думите благи ми звучат някак празно -
само черупки кухи останаха.
Натроших ги яростно, разбих ги на прах.
Разпилях ги по поетия път.
Така само нозете ми ще стенат от тях

ако прободат ме и закървя.

Но сърцето остава далеч, незасегнато.

Всяка атака отива нахалост.
А душата все още си търси потребното,
но...
останах без капчица жалост.

Негодна

Любовта ли?  Е с изтекъл срок на годност.
Но разбираш го единствено накрая
от вкуса оставащ и горчащ от гордост,
изконсумирал всичко, мислейки за Рая.

Щом срещнеш я, оставяш се в ръцете ѝ,

очите ти да върже - като на Темида.

Но няма справедливост в слепотата ти, 

попити сълзи само, щом отиде си. 

Задръж! Очите остави ги ти отворени,
не спускай клепките в мечтание.
Сънувай, с поглед впит в дълбокото
забулено любовно основание.

Любовта изкусна е да крие етикета си
с воали от съблазънта на Саломе.
Но няма ли гравирано „завинаги“
тя някак си негодна е.

Молбата на една кибритена клечка

Какво ли чакаш? Хайде, запали ме!
Изглеждам крехка в силните ти пръсти.
Не виждаш ли, че тръпки ме изпълват,
готови във искри да се разпръснат.

Извикай огънят във мен, танцуващ диво,
изпепеляващ в светлината на очите ти.
Облечена във пламъци и струйка дим,
ще бъда пареща играчка във ръцете ти.

От жарка страст ще се погубя може би
и парещ спомен в края ще остане.
Но за да горя аз, нужен си ми ти.
Какво ли чакаш? Хайде, запали ме!

Дращят

боли ме гърлото
не от много приказки
от думите мълчани
и преглъщани
толкоз щърбави са
и възпирани
невърнати
а само стиснати
натикани дълбоко
чак на дъното
на тъмно
да изгубят пътя
и вярната посока
за навън

а дращят
грапави
бодливи
раздиращи
до капки кръв
дълбаещи
жив свредел
диви
хапливи
жадни са за мъст

излязат ли
стрели са
точни
целта ще падне
поразена
а загубата
ще е само моя
докато в целта 

съм отразена

Да целунеш усмивка

Ще докосна сърцето ти нежно,
тъй нежно - да роди лека усмивка,
да утоли на сърце ми копнежа
да целуна таз вълшебна извивка.

Ще склоня глава - крадец непохватен,
приближил се към любимата вещ
и ще вкуся смеха ти спонтанен -
срамежливо поднесен, но молещ.

Исках да взема, а повече давах.

Ти наслада ми даваше, вземаше...

Твоя ли беше или моя поканата
за мига споделена божественост?

Копнеж

Виси животът на ръба на обещанията,
единствено спасяван от надеждата,
че няма да са всичките неспазени.

И тъй се раждат във мираж копнежите.

А аз копнея да кажа „обещах“...
И с „обещах ти“ миражът да ме срещне.

Догонване

   

настигна ме той
вятърът
най-накрая
задъхан
заигра се с косите ми
погали страните ми
повдигна полите ми
засрещна очите ми
и застина без дъх
прочел безразличие

Дори и в неподходящия момент

Има хора, които сякаш са направени един за друг, за да са заедно в подходящия момент.
Има и хора, които правят всичко възможно за другия, за да могат да бъдат заедно.
Дори и в неподходящия момент.
Предпочитам и вярвам на вторите.

Малко пепел

Запалих цигара, след толкова време,
потопих се в дима ѝ блажено.
В мъглата изгубих се, уханна на тебе,
слях се с нея и духовно, и тленно.

Всеки допир е горяща целувка,
всеки дъх - от дъха ѝ отнемащ,
всяка пауза -  пролазваща тръпка,
всеки поглед е огнена пещ.

Измамно кратка, угасва страстта.
На две се разделяме пак, ти и аз.
Какво ли остана след танца в жарта?
Малко пепел и един смачкан фас.

Топлина

Чаша топлина,
когато да стоплят ръцете ти
са само ръкавиците...

Тихо

Когато думите са като неми ноти,
изпаднали от гласните ти струни,
накуп - през смисъл, през насоки,
в звука на тишината ги изгубваш.

Когато в миг осиротяват, кухи,

без сила на плющящ камшик, 

без адресати, можещи да чуят...

Крещиш, а пронизително си тих!

Шанс за себе си

Запознаване, опознаване, любов, връзка, дълбоко опознаване, промяна, измяна, нараняване, край на връзката, самота, страх.
Когато си дал себе си, последствията са разрушителни. И всичко спира, емоционалният живот е в застой.
Минава време, зарастват раните, болката отшумява, а застоят остава.
Защо?!
Не заради страхът от обвързване, а заради нашата самонадеяност. Онази, която ни кара да вярваме, че „знаем“.
Защото винаги „знаем“, нали?
Че ще ни наранят, че ще ни излъжат, че ще ни предадат, че ще ни изоставят... отново.
Страхът да се впуснем в каквато и да е връзка е само последствие. Или ако има някакво зачатие на такава, я прекъсваме още в зародиш, защото „знаем“...И не даваме шанс.
„Знаем“ за другите винаги повече от тях самите и ги съдим според предишни опити. В същността си не е грешно - опитът е ценен, израстваме чрез него. Ако не забравяме едно обаче - не всички са еднакви. Но тази самонадеяност... колко е сладко това да „знаеш“ как някой ще се държи спрямо теб - дава ти една измамна сигурност, едно малодушно спокойствие зад стените на страхливото самотно съществуване.
Няма смисъл в това, не го виждам. Това е лесният начин - да снабдиш всички покрай теб с еднопосочен билет за далечна дестинация. Не е ли по-добре да се опита трудния начин - да подариш този билет на самонадеяността. Страхът едва ли ще замине заедно с нея. Но ще се освободи място за Надеждата. А като съюзник тя е за предпочитане, дава шанс. На нас самите.

Платно

Без много въпроси, без излишни размисли. Онова, което ти е на сърцето, изплува винаги и безотказно над всичко останало, като спасителен пояс те приканва да се вкопчиш в него. Всяка сутрин, в търсене на опора и всяка вечер, в търсене на вътрешен мир, е там с готовност. Отчиташ го с разума си и го приемаш в душата си. Защото няма друг начин. Приемаш пояса и си спасен... поне до онзи момент, в който започва да те тегли надолу като камък на шията. Тогава го пускаш... и приемаш следващият, едва когато си се научил да се спасяваш сам. Но тогава не го виждаш като пояс, а като лодка, способна да устои на бурните вълни на живота и търсеща идеално пасващото платно за мачтата си - теб.

Назряла

Назряла съм, ела ме откъсни.

Като плода греховен съм - така неустоима.

И устните си в мене жадно впий,

засукал соковете ми неутолимо.

Плъзни се с дланите по хълмовете ми -

във шепата ти точно ще прилегна.

И с пръсти леко притисни

желанието ми, че съм ти потребна.

Обвил стоманата във меката коприна,

ледът в гърдите на огън претопи.

Избягай! Скрий се в моeто име.

Открий се цял, тогава ме любѝ.

Говори ми

Говори ми, говори ми за теб, 
за животът ти ден подир ден -
за минималната работна заплата
и проблемите при лична отплата,
за недовършеното образование
и колко трудно е да намериш призвание,
за трудът ти, усилен понякога
и как превръща се в благодатен,  
за вноските закъснели по кредити
и неизплатените неуредици,
за разочарованията ти любовни
от предишните връзки съдбовни,
за приятели бивши, неверни
и сегашните, достоверни...
За дреболиите ти говори ми
за онези, останали мними
зад усмивки и пламенни жестове -
говори ми за тях, по-човешко е.
Не прикривай ти твоята сила,
за животът живян говори ми.

***

Pubblicazione di Corner of the wishes.

Какво е надеждата?

Какво е надеждата?

Една натруфена илюзия – изкусно продадена

от търговци на мечти на промяна жадуващи,

обещаваща живот там, където

примирението вижда единствено трупове на

изоставени желания в умелите ръце на отчаянието

върху масата за дисекция на собственото си съзнание.

Какво е надеждата?

Упойващ етер, откриващ хоризонти от

любов и взаимност с неизвестни пресечни точки,

превърнали се в увереност за

реално съществуване и неизменно докосване,

оставящо белези в областта на сърцето

точно в онзи момент,

когато от етера и следа не остава.

Абсолютно присъщо за непостоянната му същност.

Какво е надеждата?

Сладко-горчив привкус на страха от

провал и падение в очите на нашето отражение,

примесен с този на смелост и

безумието на куража да постигнеш един мираж.

Какво е надеждата?

Просто очакване…

Желание

Приисква ми се да съм капки дъжд,
понесени от вятъра към теб -
към чакащият в тишината мъж,
от чието само име да треперя.
Да попия в дрехите, в косите,  
по кожата да дам целувки хладни,
с топлината на вълшебните му пръсти
до изпарение да стигна безпощадно.
Но преди това да затанцувам с пулса му,
в сълза да се превърна на очите,
да стигна надълбоко, чак до дъното,
където крият се потайни мислите.
От тях, аз знам, ще се опия жадно,
ще разгадая мъжката му тайна,
но ще му предам и моята - да бъдат заедно
и после ще се изпаря...незнайна.

Моето време

Не искам да измервам времето,
то е просто понятие,
неуспешно загърбило бремето
на нечие възприятие - 
заключено в спомен, отМинало, 
залостено по средата, 
Настояще и Бъдеще теглят му
оковите на вината.
Моето време безкрайно е - 
необятност му е душата,
лишено от предубеждение,
покръстено от свободата.

Не покривайте вътрешното си огледало!

„Ако закопчаеш долното копче на ризата неправилно, всички останали ще бъдат закопчани неправилно. В живота има много грешки, които сами по себе си не са грешки, а следствия от първото закопчано неправилно копче.“ 
~Фабио Воло
○●○
Не знам в този случай дали е по-добре да разкопчаеш и закопчаеш наново ризата или да я смениш с нова...Зависи как ти стои, нали? И как с времето се променят вкусовете и начинът по който сами се виждаме с дадени одежди. И като си дадеш сметка, че нещо не ти приляга вече така добре не защото е закопчано неправилно, а защото вече ти не си същият, промяната е неизбежна.
Не покривайте вътрешното си огледало!

Твоя е

Стремиш се да спечелиш ти жена

и мислиш как ли да я задържиш.

А тайната е простичка, една - 

обича ли те, твоя е! Дори

и в онзи миг, когато каже „сбогом“

и пътищата тръгнат разделени,

оставаш си за нея онзи огън,

на чийто клада вечно са горели

душите на отдаващите се. А ти

безсмислено се луташ във въпроси...

Единственият път в сърцето ѝ 

намерил ли си - там ще си жигосан.

В КРЪГА

Задавям се понякога със мислите, 
че думите не стигат ми за тях.
Мълчанието не е от липсите,
а в мисления грях. 

Разтеглям времето, обвивам се във него,
да имам разстояния свободни
и тишината да ми бъде песен
приспивна за въпросите. 

Копнежите, далеч от своите извори
на нечие присъствие подхранващо,
се свиват в многоточие... Дори
не могат и да дразнят.

Открехнат куфарът ми - ням свидетел,
събира всичките ми сетива, 
разкрива моята обител
от вчера, утре и сега. 

Затворена в кръга на самотата,
в мекотата ѝ потънала и благодарна,
уют намирам в същността си, 
очакван тъй отдавна.

Изпълвам се в кръга - завършен, цял.
Целостта си искам да запазя!
И с целостта ти, ако си назрял,
ще се слеем чрез осмоза.

Какво е да загубиш солта на живота?

 

 Какво е да загубиш солта на живота? Какво е да се откажеш от надеждите си и от онези скрити въжделения, които те зареждат с вдъхновение, търпение и вяра? Какво е да се откажеш от очакванията си? Само и само, за да се избегне някое разочарование, сме склонни на равнодушие и апатия?! Неспособни ли сме да приемем реалността спокойно и ако не отговаря на нашите виждания, да се опитаме да я променим спрямо желанията си? Явно да, ако се стремим да живеем без очаквания, за да няма разочарования. Колко е лесно да се откажеш да се бориш, нали? Но нали някой е казал точно това, че за да избегнеш разочарованията, не трябва да имаш очаквания...
И нека всички се превърнем в роби на цитатите!

МЪЛЧАЛИВИТЕ СА ПЪЛНИ С ДУМИ

Мълчаливите са пълни с думи,

намиращи се само в междуредието,

насищат тишината помежду им,

изтривайки брътвежите за времето. 

Прочиташ ги единствено по жеста

и погледа, пробиващ ти обвивката,

по лекото повдигане на веждата

и трепващия ъгъл на усмивката. 

Но с тях не си във неизвестното,

макар че думите са неизказани.

Не се обвързват със словесното, 

а всичко е в делата им показано. 

...

Мълчаливите са пълни с думи, 

очакващи четеца в междуредието,

наситен с тишината помежду им,

да придаде нов смисъл на безвремието.

Бъдещ спомен

Няма ме...

Из коридорите се крият моите стъпки. 

Ще ме познаеш ли, когато влизаш? 

Учи и изучавай ме - игра на тръпки.

Аз в твоите, ти в моите...и ме намираш

в една от стаите на твоето съзнание, 

където вече срещнала съм теб,

предала се на своето желание,

превила с воля времето напред. 

По кривата му карам да се случват

желанията твои, без остатък.

И всички до едно ще се получат

от сбъдването ми в живота ти нататък. 

Няма ме...

Но знаеш, че съм там - 

в една от стаите на твоето съзнание.

И срещнеш ли ме, 

ще ме разпознаеш, знам - 

от бъдещите спомени съм ти послание.

Ще бъдеш ли?

Ще бъдеш ли за мен прегръдката,
в която мога да забравя
душата как се свива в ъгъла
отричана, намачкана, без вяра?

Ще бъдеш ли за мен ти рамото -
опорна точка, с която да повдигна
света си, далече от коварното
и да забравя злото, че го има?

Ще бъдеш ли за мен целувката,
мъчително очаквана отдавна,
която в силата пречупена
ще ме стопи от нежност, бавно?

Ще бъдеш ли за мен искрата
от огъня на вечното огнище,
запалила неволно сетивата
приятелски в любовни, без да пита?

Ще бъдеш ли за мен ти лудост
и присмеха над собственото аз?
Без маски да почувствам близост,
срамът да се покрие в смях.

Ще бъдеш ли за мен света,
където моя вгражда се напълно?
Ако ли не, за мен не питай никога.
Ще се обърна и просто ще си тръгна.

Под кожата ми

Под кожата ми влезе. И си там -

с всяка клетка те усещам, живо.

Отрова, лек ли си – не знам.

Но с теб се раждам и умирам.

И пак възкръсвам - нова, силна.

Кипи кръвта ми в твоя огън.

Страхът ми - пепел бледо-сива,

догаря из любовните ти въглени.

Отвътре неусетно ме превземаш,

превърнал колебания в увереност.

Да се отдам е отговорът неизбежен,

естествен - като да се чувствам себе си.

Напиваш ме с живот - да изтрезнея

от всеки друг, но тебе да запомня.

Да осъзная в мен, че друго не копнея,

освен да бъда просто... твоя.

Умно и лекомислено

„Мъжът, който говори умно за любовта, не е влюбен.“
~Жорж Санд

 Не че любовта е лекомислена, но те прави да изглеждаш такъв. Защото любовта преди всичко е импулс. Няма предварителен план, няма начертан път, няма схеми. Действаш със сигурността и предвидимостта на неконтролируем заряд. Без логика и с неизменната глупава усмивка, залепена на лицето. Дори и нея не усещаш. Независимо дали си мъж или жена. 
Отивам да се погледна в огледалото. ☺

Тиха радост

 

Хладна утрин,

дъх на липа,
глътка свежест с минерална вода.
Стара улица,
къща от спомени,
легло и възглавница с обич приготвени.
Майчина ласка,
топла ръка,
тихата радост да си пак у дома.

Завинаги

"Завинаги се състои от хиляди "сега"...  Емили Дикинсън

✍ Събирам си мойте минути със теб,
нанизвам ги в колие скъпоценно.
Завинаги наши са и никой не е
в състояние да ни ги отнеме!
#nanito

Да не искаш нищо

"Днес не искам нищо."
Убедила съм се, че това е виртуозно изкуство - да останеш напълно безразличен към стремежите, желанията и мечтите си. Към онези трепети, които обикновено ти дават насоката.
Да не искаш нищо е като да се оставиш (почти с благодарност) да те носи течението, независимо от посоката и последиците.
Да не искаш нищо е като да си уморен дотолкова от борбата за постигането на нещо си, че не си усетил кога вярата в това нещо лека по лека се е изнизала измежду пръстите ти и си се оказал с празни ръце.
Да не искаш нищо е като да усещаш примирението в себе си като единственото живо чувство.
Да не искаш нищо е като да признаеш, че само съдбата има право да движи колелото на живота ти.
Да не искаш нищо не е свързано с очакванията ти спрямо другите. Не, няма нищо общо с това!
Да не искаш нищо е като да нямаш очаквания спрямо себе си.
А това се казва бягство.

Самотници

Прободе ме стрелката на часовника,
прониза ме с изтеклото ни време.
Не мога аз да властвам над самотника,
ако не остави той душата си при мене.  

Затуй поднесох му в краката моята -
да бъде с него, дори и да ме няма.
Не я подмина, заключи я до своята -
самотници са заедно в безкрая.

Часовникът остана без стрелки
и времето изгуби очертания.
На хоризонта на самотните души
в мираж се сливат сродните желания.

Аз съм тази...

Аз съм тази със стълбата - все да достигна до някого.
От другите погълната, оставена на вятъра.

Черешово време

Черешово време
Череша за помен
На оставили спомен
Души от безвремие

Всички сме деца

✍ Добре дошъл, юни!
Днес празнуват децата. Всъщност празнуваме ги ние, възрастните, защото за тях всеки един ден е празник - пълен с цветове, смях, любов и приключения. Затова поздравявам всички, които оставят детското в себе си на свобода и черпят сила и вдъхновение от него. Усмивки, мили деца! :)  #nanito

БУКВА И ЦУНКА

"Мамите миришат на цунки и букви..."
                  Данаил - по време на приказка за лека нощ

"Кога ще ми посветиш стихотворение?"
                  Данаил - на 17 г.

Свърших приказките, почнах притчите -
синът ми расте.
Учим се един друг на обичане -
дете до дете.
Написал в профила си: "Обичам мама." -
кратко представяне...
Чета го, плача и ставам голяма,
дъхава, сламена!
Бях му родилката, днес съм родина -
от кръв до праг
пътят е жилав...
Ние го минахме в тръс и зиг-заг.
..Учим се един друг на прощаване -
той мене повече -
крие сълза, от прах корава
в горното джобче.
Горното, лявото, пълното с тупкане
и трудно дишане -
мамите вече на цунки и букви
не миришат...
Мамите бъркат като децата,
губят се в тъмното -
добре, че има ръчичка свята -
да ги завърне.
...Свършиха притчите,
почвам с прането да ти говоря -
ако не се изпират лекетата -
ще го повторя...
Важно е ризата да е чиста,
с вятър в ръкавите!
Другото са секретни истини
за лесни брави.
...Мога сто тома стихотворение
да ти напиша -
ще го направя с кръв,
вдъхновение
и трудно дишане.
Туй е бонбонът за лявото джобче,
малка бабунка -
стига ми в буря да ти е копчето...
Буква.
И цунка.

Мая Дългъчева
✺ ✺ ✺
    СМЕЛА
  Някога сред клоните се гушех-
  да озобвам едрите черници,
  приказки и песнички да слушам
  до насита от листа и птици.
  Някога на камъка се качвах,
  плискаше ме слънчевото злато
  и мечтаех-с пръчката си мачта,
  да досегна облаче крилато.
  Някога се втурвах към вълните
  и люлеех тъмните си плитки
  и сама си виках шеговито.

  Ти сега зелени клони яхаш
  и черници недозрели хрупаш,
  гледам те и си помислям плахо-
  всяка клонка може да се счупи.
  Ти сега на камъка заставаш,
  лъсва детско загоряло рамо,
  гледам те и нещо ме задавя-
  хлъзгав е и грапавият камък.
  Ти сега към прилива пристъпваш
  и повдигаш дрешката си мокра,
  гледам те и цялата изтръпвам-
  знам морето колко е дълбоко.

  Свидно мое,слабичко момиче,
  гледам те,от страх ръце преплела,
  гледам те ,но дума не изричам-
  нека бъдеш смела.

/неизвестен автор/