Видях един мъж

Видях един мъж
в очакване
на една жена.

Нетърпението

се пречкаше

в крачките му

и разрошваше с пръсти

косите му.

Изглеждаше така

обикновен.

Тя бе прекрасна.

Но не колкото него.

Заради начинът,
по който я гледаше
докато пристига.

Моя същност

При теб ще се завръщам 

винаги

след бурите, изтласкали ме другаде.

Ще те намирам 

в спомени и в бъдеще,

за да се спасяваме 

взаимно от потъване.

Предлагам котва. Ти – заветен бряг.

Пристанището само ще е същото.

Компасът ми те сочи – в този свят

и в онзи, ти си моя същност.

"Защото няма нищо по-красиво от начина, по който океанът отказва да спре да целува брега, без значение колко пъти го е напускал."
Сара Кей

Желанието да се излекуваме

„Най-трудното нещо в живота е да се налага човек да утешава сам себе си.“  Шекспир

Ами не, не се налага. От нещо. Или от някого.
Това си го налагаме сами.
Затваряме се в омагьосаният кръг на скръбта, мъката и болката, и се вторачваме в раната. Така сме съсредоточени в дълбочината ѝ, че неусетно потъваме в нея и не ѝ позволяваме да заздравее. Човъркаме я постоянно - с обвинения, съжаления, излишни въпроси. Чувство за вина, понякога.
Самотата е лековита. Но не и когато губим малко по малко себе си в черната бездна на еднопосочните ни мисли.
Спомените са лековити. Но не и когато ги използваме като скалпел.
Приятелите са лековити. Но не и когато ги изолираме.
Не сме единствените с подобни чувства.
Да, не ни трябва друга гледна точка. Не ни трябва съчувствие. Не ни трябва съжаление.
Нямаме нужда от това.
Трябва ни мълчаливо присъствие.
Не натрапващо се, но достатъчно близо, за да го усетим.
Точно това е. Близост.
Винаги има някой, който желае да ни помогне в труден момент. Да бъде близо до нас.
Искрено и безкористно.
Трябва само да поискаме го допуснем до себе си.

Защото желанието да се излекуваме идва първо от вътре. 

Желанието за близост.

Последната си нощ бих прекарала с теб

Последната си нощ бих прекарала с теб,
заради когото бих разделила миговете на атоми и извадила ядрата на секундите, за да изглеждат повече от това, което са.
С теб бих искала да се усмихвам, когато съм опасно близо до ръба на острието на Смъртта.
С теб бих искала да споделя най-интимното си – чувствата на мислите, където специалния си ти, заради твоите такива.
Твоите устни бих оросила с нежността на целувката си и със сладостта ѝ, да прилепя върху им името си навеки.
Твоите ръце бих избрала да положа трепетите си от вечно горящата ми
страст.
Твоите очи бих избрала да се огледам за последно, преди да заключа образа ти в моите.
Завинаги.

Докогато те разкъса на две свободата

Заваля. Отдъхна небето.
Разтвори се цяло, до вътрешност.
Натежало. Не е за всеки
да събира в себе си същности.

Потъмняваш от много надежди
в преждевременна смърт изпарени.
От умора, тъга и премеждия
стича се пот по челото.Студено е.

От сърцето, изцедено до капка,
обезсилено за верния ритъм.
От душата, свита и смачкана,
изгубила се в прекомерно обичане.

Буреносен си. Вътрешни мълнии
те взривяват и безмълвно гърмиш.
Носиш бремето, докогато
те разкъса на две свободата. И валиш.

Клишетата са чудесни скривалища

Клишетата са чудесни скривалища.
 Хората се крият зад тях много често. Когато са на показ пред другите, оставят общите вярвания да замъглят истинската им същност до такава степен, че да се слее с тези представи и да заприличат на един от многото, подчинени на съответния стереотип. Не опровергават идеята за себе си, дори напротив - стремят се да я подсилят с поведение и начин на изразяване, докато заблудата за тях е пълна.
 За някои така е по-лесно. Не дават излишни обяснения за себе си, стоят настрана и само наблюдават хорската лудост и стремеж да се поберат в рамките на някаква си мода.
 За други е удобство. Поставят го като стена между собственото си аз и онези, които не са в състояние да разберат. Трябва някой истински познавач, за да проникне отвъд и да се здрависа със същността им.
 За трети е просто начин да бъдат оставени на мира и да са насаме със себе си.
 В името на едно душевно спокойствие и неприкосновеност.

 Някои се губят в собственото си скривалище.
 Тогава се появява някой, който да им помогне да излязат навън. Да могат поемат въздух и да дишат свободно. И да си припомнят това, което са.

 Какво клише, нали?

Неземна идея

На пръв поглед си нещо естествено
и нормално в една цветна градина.
Не знам какво спря ме съществено,
в теб се вгледах... Не бих те подминала.

Особен чар, пълен с фантазия,
може би скрит - не за всички очи.
Бавно разтваряш се, вътрешност пазена
и споделена сякаш с никой преди.

Чуден цвят, една неземна идея
се разкри пред очите ми. В плен
останах на една орхидея -
отпечати се и остана във мен.

В търсене на пътища

Да тръгнеш е по-трудно от оставането.
Дамоклев меч* е изборът, за всички.
Напуснатите зад гърба ти ще са яростни.
Напред дали ще има някой за обичане?

Когато мястото ти вече не е същото,
ти друг си, с нуждата за друга нежност.
Сърцето ти е в търсене на пътища,
отвеждащи до нова принадлежност.

*Дамоклев меч – надвиснала опасност

Дамоклевият меч е онзи, който сиракузкият тиранин Дионисий I Стари заповядал да закачат на конски косъм над главата на ласкателя му, а инак завистник – Дамокъл. Притча, разказвана от Цицерон, за да покаже изменчивостта в и на живота

Прелюдия

Просто не знаят къде да се спрат зажаднели очите ми,
от очите ти минават на устните, после - косите ти.
Коя част от лицето насреща ми първо да любят -
ще се спрат на една, но за друга веднага тъгуват.
Ще ги затворя затуй и ще пия лика ти със пръсти,
ще рисувам по теб с докосване от нежност и лъст.
И щом е нетърпимо желанието да усетя вкуса ти,
ще отворя очи и ще утоля моите с твоите устни.

Отговор

Съдбата е щедра. Много иронична, но щедра. И ако ви се струва, че не сте получили достатъчно от нея, е може би защото не сте поискали достатъчно.
Искайте! Искайте повече!
Разширете хоризонтите си, свалете рамките, не заграждайте пространството, разрушете стените - онези, вътрешните.
Позволете си да излезете от стереотипите, в които се намирате по ваше или чуждо желание.
Измъкнете се от неподходящата ви роля.
Направете го!
Сами или с помощта на приятел.
Не отказвайте даровете на Съдбата. В каквато и форма да са.
Приемете ги!
Спокойно и без угризения.
И не се питайте дали ги заслужавате или не. Това не е награда в състезание.
А отговор на нуждите ви.
Отговор на Вас!

Тъмнина и мрак

Тъмнината не е мрак.
Ражда светлината.
И отстъпва винаги назад
Пукне ли зората.

Мракът не е тъмнина.
Всеки лъч поглъща.
И прегръдката му е една -

Тя във вечност се превръща.

Обещание

Когато от очите потича умората
и дълбините те дърпат към себе си,
когато е трудно да дишаш през порите
и усещаш сърцето си в менгеме,
и светът ти се свие във черното,
неспособен да върне дъгата,
а камертонът на времето
трепти със звука на тъгата.

Kогато не виждаш, дори и прогледнал,
къде се намираш, защо ли си там,
стремиш се към полет, а си заседнал
дълбоко в съмнението, изоставен и сам.
Kогато прекърши се последната жилка
и пропадаш неспирно, безмилостно...
Тогава ще усетиш ръцете ми силни
как възраждат света ти от нищото.

*по повод „водовъртежите“ на един Човек

Печат на безкрая

Превърни любовта си на дъжд
от целувки по устните жадни.
Моето "не" заглуши го! Веднъж
започнеш ли, бъди безпощаден.

Не слушай какво ти казвам със думи -
нямат значение, брътвежи ненужни.
Просто приспи ги, на едно със ума ми.
Ще говори тялото ми, сърце ми не лъже.

То те люби отдавна. В безкрая
беше положило своята клетва.
Ти единствен способен си, зная,
да сложиш печата на този обет.

На моите мисли адреса

Вероятно ще сбъркам момента,
за това просто имам талант!
Ще си мисловно на друга планета
и едва ли съм там абитант*,
но на моите мисли адреса
често води до твоята врата
и се питам дали пък не беше
в грешка стихът ми? Не знам.
Ще почакам, спряла тихо на прага,
да отмине този неловък момент.

Не съм ли добре дошла, то тогава
ще си тръгна... и ще те скътам във мен.


*от фр. habitant - обитател, жител

27.04.2016

Онази свобода

Преместваме чертата между нас,

обграждаме се с лимит на докосване.

Да бъде близо някой ни е страх,

не искаме да чуваме въпросите,

които си задаваме и ние,

но някак си далечни ги оставяме,

че отговори знаем, но ги крием –

удобен е пашкулът на представите.

А мнимата ни сигурност чертае

дистанции единствено във тишината,

не знаейки, че само близостта е

онази свобода, която чакаме.