понеделник, 27 октомври 2014 г.

Дращят


боли ме гърлото
не от много приказки
от думите мълчани
и преглъщани
толкоз щърбави са
и възпирани
невърнати
а само стиснати
натикани дълбоко
чак на дъното
на тъмно
да изгубят пътя
и вярната посока
за навън

а дращят
грапави
бодливи
раздиращи
до капки кръв
дълбаещи
жив свредел
диви
хапливи
жадни са за мъст

излязат ли
стрели са
точни
целта ще падне
поразена
а загубата
ще е само моя
докато в целта 
съм отразена



събота, 25 октомври 2014 г.

Да целунеш усмивка


Ще докосна сърцето ти нежно,
тъй нежно - да роди лека усмивка,
да утоли на сърце ми копнежа
да целуна таз вълшебна извивка.

Ще склоня глава - крадец непохватен,
приближил се към любимата вещ
и ще вкуся смеха ти спонтанен -
срамежливо поднесен, но молещ.

Исках да взема, а повече давах.
Ти наслада ми даваше, вземаше...
Твоя ли беше или моя поканата
за мига споделена божественост?

петък, 24 октомври 2014 г.

Копнеж



Виси животът на ръба на обещанията,
единствено спасяван от надеждата,
че няма да са всичките неспазени.

И тъй се раждат във мираж копнежите.

А аз копнея да кажа „обещах“...
И с „обещах ти“ миражът да ме срещне.

вторник, 21 октомври 2014 г.

Догонване

   

настигна ме той
вятърът
най-накрая
задъхан
заигра се с косите ми
погали страните ми
повдигна полите ми
засрещна очите ми
и застина без дъх
прочел безразличие



събота, 18 октомври 2014 г.

Дори и в неподходящия момент



Има хора, които сякаш са направени един за друг, за да са заедно в подходящия момент.
Има и хора, които правят всичко възможно за другия, за да могат да бъдат заедно.
Дори и в неподходящия момент.
Предпочитам и вярвам на вторите.


четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Малко пепел


Запалих цигара, след толкова време,
потопих се в дима ѝ блажено.
В мъглата изгубих се, уханна на тебе,
слях се с нея и духовно, и тленно.

Всеки допир е горяща целувка,
всеки дъх - от дъха ѝ отнемащ,
всяка пауза -  пролазваща тръпка,
всеки поглед е огнена пещ.

Измамно кратка, угасва страстта.
На две се разделяме пак, ти и аз.
Какво ли остана след танца в жарта?
Малко пепел и един смачкан фас.




сряда, 15 октомври 2014 г.

Топлина


Чаша топлина,
когато да стоплят ръцете ти
са само ръкавиците...



понеделник, 13 октомври 2014 г.

Тихо


Когато думите са като неми ноти,
изпаднали от гласните ти струни,
накуп - през смисъл, през насоки,
в звука на тишината ги изгубваш.

Когато в миг осиротяват, кухи,
без сила на плющящ камшик, 
без адресати, можещи да чуят...
Крещиш, а пронизително си тих!

събота, 11 октомври 2014 г.

Шанс за себе си


Запознаване, опознаване, любов, връзка, дълбоко опознаване, промяна, измяна, нараняване, край на връзката, самота, страх.
Когато си дал себе си, последствията са разрушителни. И всичко спира, емоционалният живот е в застой.
Минава време, зарастват раните, болката отшумява, а застоят остава.
Защо?!
Не заради страхът от обвързване, а заради нашата самонадеяност. Онази, която ни кара да вярваме, че „знаем“.
Защото винаги „знаем“, нали?
Че ще ни наранят, че ще ни излъжат, че ще ни предадат, че ще ни изоставят... отново.
Страхът да се впуснем в каквато и да е връзка е само последствие. Или ако има някакво зачатие на такава, я прекъсваме още в зародиш, защото „знаем“...И не даваме шанс.
„Знаем“ за другите винаги повече от тях самите и ги съдим според предишни опити. В същността си не е грешно - опитът е ценен, израстваме чрез него. Ако не забравяме едно обаче - не всички са еднакви. Но тази самонадеяност... колко е сладко това да „знаеш“ как някой ще се държи спрямо теб - дава ти една измамна сигурност, едно малодушно спокойствие зад стените на страхливото самотно съществуване.
Няма смисъл в това, не го виждам. Това е лесният начин - да снабдиш всички покрай теб с еднопосочен билет за далечна дестинация. Не е ли по-добре да се опита трудния начин - да подариш този билет на самонадеяността. Страхът едва ли ще замине заедно с нея. Но ще се освободи място за Надеждата. А като съюзник тя е за предпочитане, дава шанс. На нас самите.

неделя, 5 октомври 2014 г.

Платно


Без много въпроси, без излишни размисли. Онова, което ти е на сърцето, изплува винаги и безотказно над всичко останало, като спасителен пояс те приканва да се вкопчиш в него. Всяка сутрин, в търсене на опора и всяка вечер, в търсене на вътрешен мир, е там с готовност. Отчиташ го с разума си и го приемаш в душата си. Защото няма друг начин. Приемаш пояса и си спасен... поне до онзи момент, в който започва да те тегли надолу като камък на шията. Тогава го пускаш... и приемаш следващият, едва когато си се научил да се спасяваш сам. Но тогава не го виждаш като пояс, а като лодка, способна да устои на бурните вълни на живота и търсеща идеално пасващото платно за мачтата си - теб.