Достатъчна

И не стига, не стига!

А си празна, почти...

Все полагаш  усилия,

а липса кънти.

Отдаваш душата си,

обичаш до дъно,

в безкрая политаш

във името нечие.

Отваряш прегръдките

поднасяш и устните,

страстта не прикриваш

и се стича в безсмъртие.

Живееш му болката,

радостта умножаваш,

въплътяваш утеха

и предлагаш забвение.

На рамото твое

полага сломено

лице уморено,

намира покоя.

Прокуждаш страха,

тъмата разпръскваш,

дъга от усмивки

със вяра окичваш.

Намираш и малкото

пламъче скрито

на душата ранена,

и пазиш го ревностно.

Разкъсваш си дрехата,

обличаш желания.

Завиваш загрижено

заспалото време.

Върхът покоряваш

с крака изранени,

нехайна за пътя

напред устремена.

С увереност пълна

и с надежда, че идва

онзи рядък момент,

когато си Ти.

Единствено ти,

присъстваща там-

на точното място

и в точното време

за единствен човек.

Но няма значение,

нищичко няма

значение

и ти нямаш

значение.

Каквото да казваш,

дори да показваш,

каквото да правиш,

ти все си грешиш.

Остава невидимо

и става безсилно

усилието вложено

с неизмерна любов.

И нищо не стига,

не стига,

не стига...

Не стигаш и ти,

не си просто достатъчна.

А достатъчна има ли

една, едничка жена?

И някога, някъде

ще имаме с някого

точно това - 

ще си бъдем достатъчни...

Любов ли е?

Защо да караш някого да се страхува,
че утре може тебе да изгуби?
Не е ли същото като да купуваш
ти чувства нечии, за да се влюби?

И как ще бъдеш сигурен тогава,
че цялата му нежност или страст
са истински, а не заплата някаква...
Любов ли е това или борба за власт? 

Принуден ли си все да се доказваш,
да правиш жертви и да се кълнеш
в любов и вярност...само се наказваш
с надежда празна някой да те разбере.

И този някой как ли те обича,
достойнството ти може ли да пази?
В стремежа си  любовен и себичен
накрая принуждава се да мрази...

А ти си уморен, изгубил вяра.
сърце разбито, парцалена душа.
Доказаха ти пак, че няма мяра
любов ли е  - все губиш си ума...

Разговор

Доверие и обещания

  

Ако трябва да избирам...

Ако трябва да избирам...

Все си мисля, че това
не трябва да се случва-
да избираш между някого или нещо.
Казват, 
че не може да имаш всичко, което искаш.
И не става дума за материалното.
За душевното иде реч. 
За всичко онова, 
което ти дарява усмивка,
пълни ти сърцето с топлина,
кара те да забравяш какво е тъга,
осмисля дните ти,
изпълва нощите ти, 
пресушава сълзите ти, 
дори и устата ти
и ти е трудно да преглътнеш, 
но не от страх, а от вълнение...
Всичко онова, 
което те кара да се изчервяваш,
но не от неудобство, а от удоволствие
и се чувстваш отново като малко дете, 
хванато да върши нещо, което не трябва.
А дали не трябва?!..
Всичко онова, 
което превзема мислите ти, 
ускорява пулса ти, 
възбужда любопитството ти, 
утолява жаждата ти, каквато и да е
и разпалва въображението ти.
И всичко и всеки, които ти дават
чувството, че няма нищо грешно
или забранено, 
или нередно,
или подсъдно в това, което си;
в това, че казваш, което мислиш;
в това, че уважаваш чувствата си;
в това, че искаш да бъдеш себе си.
И няма, не мога и не искам 
да се откажа от нещо или някой,
който прави това за мен.
Защото така избирам себе си!
И ако някой друг избере вместо мен
или ме постави пред един такъв избор..., 
е избрал и ме е разбрал погрешно.

Инертно

 

Инертно е слънцето днес-
не пари дори, не напича.
И вяло е някак си, свети,
а сянка не прави... поличба?

Замрял е и вятърът нещо,
полъхва едвам. Мързеливо
листото се люшка и немощно
в ответ се разпада лениво.

А изворът? Де е изворът мой
с ромолящи, искрящи води?
Станал блато е, дето в застой
събира мудни човешки съдби.

Душите  угнетени протягат се,
търсят изход в безизходен път.
Че животът им, толкова тягостен,
непосилно е разпнат на кръст.

В безкрай е застинало времето,
не помръдва стрелките, небрежно. 
Народът не отхвърля от себе си бремето, 
чака бурята все още с надежда.

Директно

 

 

снимка:
© Vlad Shutov

„Колко жаби си целунала, докато си намерила принца?“

Не целувам вече разни принцове,

че жаби все излизаха накрая.

Не вярвам вече в тези митове,

че  щастието идва със магия.

Очите не затварям във очакване

на чудо някакво или промяна.

Живота гледам без оплакване

в лицето, непосредствено и прямо. 

И искам своето така - директно.

Желанията, мечтите си изказвам.

И ако срещна Него съм коректна,

не ме е срам любов да му показвам.

 

Щастието?

    

  

Маски...или сърце

      

Стига ти...

   

 

  

    

Колко си силен...

Съперници

 

Де да можех да кажа това,
че животът ни учи от грешките.
Та нали все на своя глава
ги повтаряме винаги същите.

Разумът, той няма вина -
всичко вижда, безстрастно отчита.
Ала хора сме, под властта
на сърцето - то едничко не пита.

Мъчителен е този двубой
на съперници „Чувствам“ и „Зная“.
Как да стигне изборът мой
до баланса заветен накрая?

Как да слееш тези титани
в мощ единствена и върховна?
Не можеш.
Нито пък да останеш
да живееш между две възможности.