Във всички времена

 

Как мисля за теб?
В бъдеще
миналото от старите снимки
да ни гледа
все още заедно
в настоящето
как му се усмихваме.
Чувствам те
във всички времена.

Да преплуваш живота

Къде ли е закотвена надеждата
и диша ли свободно вятъра?
Накъсани, платната на копнежите
в покров превърнати са от забравата.

Пробойните разяждат корпуса,
без обич няма как да се запълнят.
Грях твой и чужд са. Само прошката
и вярата предпазват от потъване.

Животът все е бясно мятане
в морето от изпитвана вина.
Добре да плуваш, пак ти трябва някой –
спасителната лодка до брега.

Посоката е все една и съща,
но миналото не е лек баласт.
За да се върнеш при сърцето, вкъщи,
хвърли зад борда тъмната му власт.

Тишината ти идва на гости

 

Шшт,
успокой се сърце.
Тишината ти идва на гости.
Ще онемееш
щом те вземе в ръце...

Там ли си още?!

Хиацинтово

Нощно време от възглавницата ми никнат зюмбюли.
Обгрижвам ги – поливам ги редовно. Със сълзи.
Сутрин ги няма. Нося ги в очите си. На влажно.
Само ароматът им не мога да скрия. Издава ме.
Как все още тъгувам по онзи, един незабравен е.
Взел ми душата и няколко стръка оставил ми.
Денем се губя. Празното е страшно дълбоко.
Само стъблата държат ме. И ме носят нагоре, високо.
Цъфтят ми отвътре с онази красота, дето само боли.
Нощем откривам се в тях. И сърцето през очите вали.


*Зюмбюлът е считано за цветето на любовта, щастието, верността и скръбта. "Зюмбюл" е турското название на цветето Хиацинт, което на гръцки означава "дъждовно цвете", но го наричали и цветето на тъгата. Древногръцка легенда свързва произхода му с една затрогваща легенда.

Въпрос на Надежда

Дай ми дата от календара,
на която да закотвя всичките си надежди
светлината си да разпръсват като фар
в сивото на мъглите в океана от дни
и веднъж достигнала до нея
да знам дали съм преплувала
или съм потънала.

Равновесие

 

Обичаш.

Заради това правиш жестове.
Но чужд живот не поемай на своите плещи.
Ще залитнеш от тежест.
И ще паднете двамата.
Защото отнел си способността за израстване.

Само игра

Игра ли поиска?

Тогава нека играем – 

на каквото си имаме

и каквото желаем.

Затвори тез очи,

отвори си сърцето,

погледни там, навътре

и открий ме във теб...

Как топло
прегръщам,  

и колко мога да давам –  

кога повече духом, 

кога повече тялом;

как с един поглед

говоря ти само,

а ти ме прочиташ

и знаеш –
лъжи няма;

как пълна съм

с думи, 

но често мълча

и на листа изписвам 

заета от теб тишина;

как летя,
преминавам

планини и морета,

за да бъда насреща

щом е нужно, 

до теб съм;

как намираш ме,

винаги,

близо до твоето рамо;

и всяко чувство, и цвят,

които давам ти,

вярна.

И на всичко останало

отчети емоциите само...

А сега представи си,

че мен

просто

ме няма!

Нали е само игра,
а как се почувства?!

Знам!
В живота, научих,
не се губи наужким!

Листата вече не шептят на вятъра

 

Листата вече не шептят на вятъра, 

а той е сляп за цветовете им.

Окапаха без любовта по лятото,

заради нея са самотни пейките.

Подритват ги безлични минувачи,

а птиците... отдавна отлетяха.

И никой вече в тях не ще се сгуши

да търси топлина и родна стряха.

Дърветата изплакаха ги бавно - 

отронват неизпратени писма.

И съжаленията вече нямат давност,

щом всеки лист подписа есента. 

Един път пред теб

Понякога това, от което имаш нужда, е само един път пред теб. 

Една посока, известна или не, която да поемеш с една - едничка мисъл: да вървиш, вървиш, вървиш... напред. И единственото, което да чуваш да бъде кънтящия сърдечен ритъм в крачките ти. Мислите ти да се изгубят постепенно, да се слеят с него и да му припяват. Да оглушееш за онези гласове от миналото, които, същински сирени, не ти позволяват завръщане към себе си. 

Един път, който да чувстваш твой, че ти принадлежи. И стъпил веднъж на него, малко по малко, с всяка изминала крачка, да усещаш все повече увереност – не за посоката, за себе си. Че си точно там, където трябва да си и такъв, какъвто си. 

И стъпките ти да стават все по-леки и по-леки, също като дишането ти. Свободно.
Един път пред теб. 

Не за да стигнеш. 

За да бъдеш.

Някои тишини

Някои тишини
се превръщат в белези,
които после
носим като медали.
Ето, вижте ги...
Как няма гордост
в това
да не сме дали.