Днес

Пиедесталите са твърде много.
И култовете, и страхът от висшите.
Пропадналите аплодирани са с грохот,
безименни са носещите кръстове.
 
И прах в очите. Но не е от стъпките
на праведните, в пътя към Голгота.
Измамата не скрива мъката
на клетниците, вярващи в доброто.

Не са невидими! И жадни са за истина.
А струват се далечни в полумрака.
Но точно там, в краката на потисника,
умира робът и възкръсва свободата.

Листопад

Есента

се сбогува

със сълзи от дъга.

Потъването на гемиите

Когато си останал без пристанище

и котва нямаш си за хвърляне,

една пробойна само те спасява

и с блаженство го очакваш - дъното.

Човек с голямо сърце

 

Болката

заема повече място в него,

отколкото щастието.

Вместо зародиш

Липсата 

заема едно точно определено място 

вътре в теб. 

И расте. Като зародиш.

Точно там.

Вместо него.

Когато също си

Едно докосване,

минавайки по улицата

и мислиш, че познал си спомена

от времето, когато просто беше.

Присъстваше във нечии ръце.

Отминали са сякаш векове -

е само мисъл, цвят и аромат

от стария хербарий на усещането.

Оглеждат се за тебе всички улици

и мислиш, че може би си нужен.

Сега. Когато също си. 

Но само вятър.

И някой някъде със сигурност те чака.

Бягството задъхва

 Има моменти, когато силно ни се иска да се откъснем от настоящето, особено ако е пълно с трудности, терзания и негативност. Инстинктивно ни обзема желанието да се озовем на непознати места, сред непознати хора. Умът има свойството да се съсредоточава върху новото, неизвестното, любопитното. Върху онова, което все още подлежи на изучаване, наблюдение, разбиране... Сякаш неизследваното магически може да се окаже решението, което несъзнателно търсим, клапата за изпускане на насъбралото се напрежение. И отчасти може да е вярно. Един нов ракурс променя съществено възприятието и новият опит може да е действително това, от което се нуждаем.  

Стига да не е бягство. 

Защото то те задъхва, когато всъщност ти трябва само малко да отдъхнеш.

Присъствие

 

Ти къде си?

Там, където ме има

в някой друг.

По циферблата на лицето

 

Времето -

лечител и(ли) убиец?

Така ми се искам да знам.

Казват – попитай търпението.

Е онази сълза, която се вие

по циферблата на всяко лице.

Достига бавно ръба на отражението.

След това логично пропада

и се губи.

Все още никой не знае къде.

А аз се чудя,

ако спра да отброявам секундите

и забравя изобщо да смятам

всяка липса, разстояние, трудност,

дали ще се излекувам от теб някога?

Или така ще убия и двамата...

Всичко е безпредметно,

щом няма кой да обича и страда.

Всяко терзание е още в сълзата.

Пропадам.