Празнично

Забързано ежедневие, притеснения да не остане нещо или някой забравен с подаръците, мъчително очакване на едно така желано пътуване...Типична пред коледна обстановка. Като се замисля през колко терзания минавам и колко обезумяла изглеждам на моменти, се усмихвам. 

Очаквам с нетърпение всички подготовки да приключат, любимите ми хора да са близо до мен и никой да няма никакви други ангажименти. Да се отпуснеш и да се насладиш на празничната атмосфера - какво по-хубаво от това. 

Светлините на града, блещукащата елхичка вкъщи, малките играчки, поставени на всеки ъгъл по стаите -  само една прелюдия към всичко останало. 

Една прегръдка, силна и топла, за да ти каже, че си обичан. 

Една усмивка, изгряваща от очите, за да ти каже, че си обичан. 

Един поглед, замрежен от сълзи, за да ти каже, че липсваш и, че си обичан. 

Един детски смях, звънтящ от радост и изненада, за да ти каже, че си обичан. 

Едно споделено мълчание и ти стига, за да знаеш, че си обичан. 

Тиха радост и доволство, наслада един на друг. 

Истински Коледен дух и атмосфера - семейството. Пожелавам го на всеки.

Весели Коледни и Новогодишни празници!

 

Неразбрано разбиране

 Пиша и трия. Не знам вече колко пъти. Просто в този момент не мога да опиша себе си и чувствата си. Все ми се струва недостатъчно това, което излиза изпод пръстите ми. Не намирам подходящите думи. А е важно да са подходящи. За да няма недоразумения.  Имам някаква нужда да бъда разбрана. Но не от кого да е.
Бедата е, че нямам представа дали е възможно изобщо това. Да преодолееш чуждата преграда, за да покажеш какво имаш ти скрито в теб - парадоксално. И наивно може би е това очакване, че нещо ще се случи. Че ще можеш да почувстваш удовлетворение от един разбиращ поглед.  Или от една искренна усмивка за теб. Казваш си, че всичко зависи само от теб - направи каквото трябва и ще се случи. Едва ли...песимизмът ме завладява все по-често. Защото си давам сметка, че всичко направено до сега не е или оцененно, или забелязано. Показваш и обич, и нежност, и преданост, даваш подкрепа каквато е нужна - независимо от рисковете, които крие за теб. И какво?! След всичко това се забелязват само изказаните съмнения и опасения. Защо ли?! И аз не знам... Преди време нямах съмнения, вярата ми беше безгранична. И, естествено, беше ограбена. Ей така - сякаш никога не съм заслужила доверие и честност. Сякаш бях непозната, случайно  намесила се в чужди отношения...Страшно е да те измамят така. Не заради любовта отминала, не заради попарени мечти. Да отнемеш вярата е страшно. Малко или много оставаш без вяра в себе си. За мен беше много. Но си я върнах. Трудно, болезнено, но не невъзможно. С желанието да оставя зад гърба си всякакви въпроси и неизвестни. Търсенето на отговори едва ли щеше да промени нещо. Познаването им пък - още по-малко. Простеното не се нуждае от обяснения. И така, до следващия път...
 Не съм в мир със себе си. Съвестта ми е чиста обаче. Няма от какво да се срамувам или страхувам. Давала съм винаги честност, откровенност и разбиране. Понякога дори прекалено. Може би там е проблемът - не го разбират. Някой е свикнал на лъжи, лицемерие и фалш и, когато получи чистата монета, не може да я разпознае. И се питам- моя ли е вината, че другите не разбират? Не мога да се изразя както трябва ли или изразявам непонятни неща? Обезсърчаващо предизвикателство. Дали?! Все пак ще продължа да опитвам, кой знае...

Полъх

Усещаш ли как вятърът лъхва
и небрежно ти милва лицето?
Напомнящ ласка на въздъхващ,
тих еротичен стон на сърцето.
И как роши косата небрежно
сякаш пръсти са леко преминали,
и донася ти ухание нежно
на заключен порив, изстинал.
Събуди ли те ромон дъждовен
на тежки капки кристална вода?
Сякаш миг преди е отронена 
моята сладко-горчива сълза.
А настъпваща влагата вкуси ли
с тази изливаща огън вода?
Сякаш целуваш моите устни
не вчера, не утре - сега!
За менe спомен ти имаш ли
или само мечта съм незнайна?
Следвай вятъра, ще те упъти.
Намери своята мъничка тайна.

Огледало

Един въпрос задавам си от време

за малката човещина сега -

къде изгуби се надеждата

и вярно ли, че движи ни страха?

И че все ни гони параноя

за всеизвестния нож в гърба.

Сковани от собствените мисли

за злобата на другите към нас,

не смеем даже и да се усмихнем

без умисъл. А камо ли на глас

да кажеш как се чувстваш можеш,

че, виждаш ли, ще може някой

да се възползва хитро от това.

Какво разбрал, не е толкоз важно,

интригата му щом заплетена сега

събира публика. Наистина е тъжно!

Да мислиш хората еднакви

е самонадеяно, нали?

Че сигурен си в техните мотиви,

те прави мъничко велик?

А може би е всичко огледало

на собствените страхове -

по-лесно е да виждаш само

това, което сам си избереш.

Спокоен да си в малкия си свят

без спазми разни и тревоги,

без смелост и излишна страст.

Човек да си - остава като хоби.

Точка

Пред празен лист,

искрящ и бял,

ръката спряла е,

не следва мислите.

Защо да пише?

Искра

Е доста уморително понякога

да бъдеш упорит и настоятелен,

да чакаш с нетърпение да видиш

искрата на доверие запалена

във погледа на истински приятел.

Не можеш с думи само да изтриеш

съмнения натрупани във времето,

не можеш ножът във гърба да скриеш,

да заличиш поредното предателство

от този, на когото най си вярвал.

Но можеш да опитваш и да бъдеш,

човещината,  силата, опората,

надеждата и вярата за някой,

изгубил в погледа искрата жива

запалена от истински приятел.

И можеш да дариш изцяло себе си

в замяна на усмивка и увереност,

че спомените лоши избледнели са

и погледът  искри отново с радост.

Нищо, че е уморително понякога... 

Вратата към другия

Доверието плаши. С последсвията си.
Стархуваме се да останем излъгани и наранени. Страхуваме се да се разкрием и след това да злоупотребят с това. Страхуваме се от собствената си преценка, да не би да се окаже грешна.
А не осъзнаваме едно единствено нещо – че се доверяваме несъзнателно.
С желанието да опознаем другия, се разкриваме – колкото и да се стараем да не го правим.
Започнеш ли едно ново запознанство, ти вече си се доверил. Иначе не би започнал дори и разговор.
Стремежът за близост с някого е вече доверие, дори и личното да излиза на показ капка по капка.
Е само въпрос на време да паднат всички бариери и запознанството да се превърне в нещо повече. В какво – зависи от личните интереси.
Но вратата към другия е вече отворена. И колко широко ще се отвори, колко дълго ще бъде отворена или кога ще хлопне – зависи от това до колко доверието ще бъде оправдано.

Да устоя или да се предам...

Колко е слаба човешката воля?

Или силна, въпрос на виждане.

Но ако говорим за изкушението?

Онова предизвикателство, на което е почти 

невъзможно да устоиш.

Примамливо.

Пълно с обещания

за наслада и удоволствие.

Онова, което те кара да притвориш очи 

и да се отдадеш на мечтания.

Чийто вкус и аромат  предчувстваш,

чиято форма предусещаш.

Чийто контакт те кара да настръхваш.

И се потапяш в сън с отворени очи.

Изкушението...

Само мисълта за него ти се струва греховна.

И вече няма значение, редно или не,

подвластен си му.

Какво те спира? 

Да бях...

Да бях послушала приятели,

но не - харесваше ми много.

Да бях усетила предателя,

но не - увлечена дълбоко

любим изглеждаше ми той.

Да бях го гледала кога целува,

аз щях да видя не герой –

един лъжец, с което се надува… 

Да бях поне играла на мръсница,

която чука се, защото ѝ се иска,

не бих треперила като врабче на жица

дали съм грешна и дали ми стиска.

Да бях решила, че е само секса,

а не любов, в която се надявам,

не бих записвала такваз гротеска.

Но всъщност,... защо ли съжалявам?!

Раздавах се - напразно или не,

едва ли има някакво значение.

Без страх и срам го изживях, поне

лъжците да са без удовлетворение!

Написано със съдействието на един приятел

Аз просто искам да те имам...

Аз просто искам да те имам,

поне за ден, поне за час.

Да шепна само твоето име,

да чувам само твоят глас.

Да те докосвам с трепнещи ръце,

и топлината ти да ме обгърне.

Да се взирам в милото лице

и простичко да те прегърна.

С дъха си да ме париш, нежно

и с устни бавно да отпиваш

от моите уста копнежа

назрял , нетърпелив, напиращ.

Да срещна погледа ти, да потъна

в очите ти и да остана там.

Да ти се отдам напълно и до дъно

забравена, без капка свян.

Да кажа тихичко „Обичам те“

и сърцето ми за миг да спре.

Уверена сега аз вричам се,

че цяла съм единствено за теб!

Тръпки и предизвикателства

Колко е важна за вас тръпката?

Имате ли я в живота си, липсва ли ви, търсите ли я?

Всички тези изживявания и контакти, които ви карат да настръхнете, да ви се свие стомаха, да се възбудите, да се задъхвате/или да ви спира дъха...

Аз съм в търсене точно на това.

Писането, колкото и аматьорско да е, ми дава част от това усещане. Да усетиш вдъхновението, как се оформя една идея, нетърпението да я нахвърлиш на черновата, да избереш точните думи, за да я опишеш. Понякога ми е трудно да опиша представите си, колкото и прости да изглеждат. Личното, изживяното, почувстваното - това е тръпката - да изразиш емоция, която да успее да развълнува четящия. Да предадеш форма на усещането е истинско предизвикателство.

Да откриеш нови хоризонти е тръпка. Любопитството и интересът към непознатото, желанието за изследване, стремежът да достигнеш до същността и да я разбереш, да измериш себе си според откритото и да намериш твоето място в него - още едно предизвикателство. И няма значение дали става въпрос за нови познанства, нова любов, нова страна, нов пейзаж, нова музика, нова книга, нов филм...

Да преоткриеш старото е тръпка. Да погледнеш назад в спомените с нови очи, да преразгледаш нещо до болка познато и да го видиш все пак различно, да се изненадаш от себе си и да осъзнаеш промяната, да изплува забравеното от един аромат, от една мелодия или изображение. Иска се смелост да срещнеш някои спомени - още едно предизвикателство.

Да видиш раждането на нещо ново и твое - това е най-голямата тръпка. Да създадеш, да вложиш себе си и да го видиш в резултата, да наблюдаваш израстването и съзряването, да му придадеш форма и да вдъхнеш живот - това е най-голямото предизвикателство. Няма значение, дали става въпрос за книга, блог, картина, музика, филм, дете...

Непрекъснато се появяват нови тръпки и предизвикателства - дори там, където най-малко очакваме.

Вълнуват, възбуждат, спират дъха, наелектризират...изживявай до край - заслужава си!

Една жена

Една жена съм аз. Но колко вида жени събирам в себе си?
Колко от тях крия само за себе си, колко разкривам пред другите и колко само оставям да се подразбере...
Романтична - която се наслаждава на аромата на цветята, на мекия пламък на свещите, на хубавата музика, на красотата на природата, на сиянието на звездно небе...
Чувствена - която влага много и изживява докрай удоволствията ...
Стилна - която оставя своя отпечатък в начина на живот...
Нежна - която предпочита да дари прегръдка и усмивка, за да излекува...
Силна - която гледа напред, дори когато иска да се върне назад...
Решителна - която знае какво иска и как д аго постигне...
Упорита - която не се отказва при първата спънка...
Всеотдайна - която за любимите не знае  що е граници и пречки...
Мечтателка - която не си поставя лимити на желанията...
Отговорна - която не изоставя започнатото и държи на думата си...
Интелигентна - която е вечно в търсене на знанието...
Уверена - която не се страхува да се покаже каква е...
Авантюристка - която обича да изследва непознатото...
И още, и още, и още...
Кой би могъл да опише всички жени, събрани в една - с цялата им красота и с всичките им противоречия?!
И след толкова години борба за правата на жените, чувстват ли се днес жените наистина свободни да покажат и изразят всичките си женствени „аз“?!
Късметлия е онзи мъж, който може да разкрие всички тези жени.
Късметлийка е онази жена, чийто мъж я разкрие напълно и оцени.
Тогава наистина би се почувствала свободна и щастлива да изрази всяка една жена от себе си.
Заслужаваме си го!
Честит празник, многолики жени!

Да поемем отговорност

Един познат остава на улицата. Не в България, в чужбина. Новината ме шокира. 

 Така става - губиш работа, не можеш да плащаш повече сметки и квартира, нямаш приятели наблизо, които да ти помогнат. Свикнали сме да слушаме  подобни  новини за непознати. Напоследък времената са такива...И завити в топлата завивка на собствената ни  материална сигурност(?) съчувстваме, поклащаме невярващо глава и мърморим: „До къде стигнахме“. 

Оставаме само наблюдатели, пасивни и спазващи дистанция за сигурност, сякаш е заразно. Дори не си и задаваме въпроса: „Мога ли да направя нещо?“. Трябва наш близък, познат, приятел да бъде сполетян от това нещастие, за да се размърда нещо в съзнанието ни. Да започнем да търсим начин  да помогнем или поне да намерим и дадем нужната за оцеляване информация. А дали е достатъчно?

Мен лично ме обзема силно негодуване и гняв, да се чудиш къде да ги насочиш.

 Към себе си - че нямаш възможност да отговориш на вик за помощ? Може би.

 Към обществото - че е безучастно и дори презрително към подобни случаи? Разбира се! 

 Към управниците(не само в Бг, но и в цяла Европа) - че нямат адекватна политика за подпомагане на нуждаещите се от покрив? Без съмнение!

Този гняв и това негодуване може и да помогнат - ако не са глас в пустиня. 

Нужна ни е промяна, не е тайна за никого. Но не само да се гневим и негодуваме.

Трябва да се научим да поемаме отговорност!

Аз, като личност - да поема отговорност за всички отблъснати ръце, протегнати с молба за помощ!

Обществото - да поеме отговорност за липсата на адекватна реакция към всички нуждаещи се!

Управниците - да поемат най-после отговорност за народите си!

Стига с извиненията и оправданията!

Нека подадем ръка там, където има нужда - без значение дали е познат или не.

Нека дарим поне мъничко спокойствие и усмивка на нуждаещите се.

Нека не извръщаме поглед пред проблемите.

Нека бъдем отговорни!

До теб

Не искам да те контролирам, 

Теб - любим, приятел, познат.

Не искам да те манипулирам, да ти влияя, да ти се налагам.

Не искам да ти „намеквам“ с кого можеш да си прекарваш времето.

На кого да се довериш.

Изборът си е винаги твой.

Мога само мълчаливо да те подкрепя.

Да не те обвинявам, когато сгрешиш.

Да ти дам помощта си, дори и да не си ме помолил.

Да не те отдалечавам от приятелите ти.

Да споделя товара ти или радостта ти.

Да помогна за реализирането на мечтите ти.

Да ти дам от моята вяра, ако твоята не стига.

Да не ти позволявам да губиш надежда.

Да те изслушам , когато пожелаеш.

Искам само да съм до теб.

Да си свободен, но да знаеш, че ме има.

Мое небе

Изгубих ли пътя?

 Какво ми се случи?

 Мрак около мен се стеле.

Поглеждам нагоре-

Е зейнала пропаст.

Къде си мое звездно небе?

Луната самотна

И тъжна поглежда,

Оставена в мрака и тя.

Къде са звездите -

Любов и надежда

Къде ли и те са сега.

Свалиха ги, да -

на мен ги дариха.

Любов и надежда една,

Повярвах на думата дадена.

Но били са напразни слова.

Потънаха дните ми,

Отроних самотна сълза.

Погълна ме бездната,

Единствена аз

И тази самотна луна.

Изтича по  малко

Животът и Времето.

Нехаещи за мойта тъга.

Но толкова нужни -

Те балсам са за бремето,

За мен, жадната - глътка вода.

Събрах ги желанията -  всички накуп,

Любов и надежда една.

И върнах звездите на място,

Където ги чакаше тъжна луна.

Огряха ми пътя-.

Намерих и себе си.

Отворих очи и видях

Звездите, които

Били са до мен неизменно

Преди, в пропастта и сега.

Усмихвам се, вярвам и гледам нагоре -

Там виждам сияние,

 пълно с желания,

С милион обещания.

И ме карат да се чувствам добре.

Политам, свободна - леко перце.

Здравей, мое звездно небе!

Да прочетеш мълчанието

Говорим, говорим, говорим....толкова говорим.

Комуникацията е важна. Предаваш мислите си, чувствата и желанията си.

Даваш да се разбере какво е настроението ти, съобщаваш намеренията си, разкриваш себе си.

Слушаш останалите, съдиш за тях от мненията им, преценяваш ги.

Раждат се симпатии или неприязън. Определени пак от начина на комуникиране.

Винаги съм мислила и казвала, че откровенното отношение спрямо останалите,

Като за начало

 Отварям това ъгълче на желанията, където всяко едно такова има право да бъде чуто и удовлетворено. Където скритите помисли не са вече такива. Където мечтание и фантазия срещат реалността и се сливат. Винаги пред погледа на другите, но оставащи лични и неприкосновенни.


Това е моето ново начало, простичко и разбираемо. Без излишни претенции и очаквания. Един скок в неизвестното, едно пътуване без определена цел и дестинация. Само с намерението да му се насладя изцяло - без остатък, истински, без ограничения и скруполи, без оправдания. Да го почувствам, да му се отдам, да се доверя и да се оставя на течението. 


Предполагам всеки се нуждае от едно такова пространство за себе си. Едно малко ъгълче на лична свобода и осъществени желания. И ако ви харесва моето ъгълче, споделете едно желание, пък може и да се сбъдне!