Питам се...
дали някога ще поискам да целувам отново,
да целувам наистина,
не само веднъж,
а дълго, продължително, до живот,
до когато започнат да се сливат изгреви и залези,
а нощта се превърне в един страстен апостроф,
с нежност сладка и неустоима, близка до предателство,
сякаш това желание да потънеш в нечия друга същност е
единственото, което те оставя да принадлежиш на себе си,
когато се размият всички граници
и ти му се отдаваш, отдаваш, отдаваш...
Дали някога ще поискам да се погубя отново
като призная върховенството на любовта,
въплътена в един определен човек,
да обединя могъществото си с неговото,
за да добавим нова красота към великолепието на този свят,
да бъдем цялостни, ефирни, непобедими,
да бъдат сълзите ни от радост, радост, радост...
докато не ни победи смъртта
и остане само тази помитаща, позната, предана болка
на загубата.
Дали някога ще поискам?
