събота, 26 април 2014 г.

Единствена моя несподелена любов




Не съм ти любимка, а аз те обичам.
Играеш си с мен - ти падрон си, аз роб.
Щом ласки жадувам, получавам плесница.
Мечтая за полет, а съм с надянат хомот.

Прегръщам те здраво, с нежност обличам
самотно прегърбените ти рамене.
Но само гневът ти така си навличам
и с удар премерен съм на колене.

Изглаждам ти бръчките, рисувам усмивка.
Във тъмното паля ти от моята свещ.
Изгарям си раните, нашепвам молитва.
Затоплям ти дланите с дъха си горещ.

И с вяра, надежда, сълзи, благослов -
до дъно раздавам се аз, без остатък.
Дълбаеш в душата ми ти със длето,
отнемаш и оставяш си твой отпечатък.

Безмилостен, яростен, тъжен, суров -
за мен си остана, как да кажа, до гроб -
единствена моя несподелена любов.
И тъй ще си тръгна от тебе, Живот.

вторник, 8 април 2014 г.

Как да ти го кажа вече



Хей, виж ме и добре ме чуй,
че имам да ти кажа туй:

Аршинът ти не ми приляга,
а шапката ти ме пристяга.
В обувките ми не си влязъл, 
да повървиш по пътя ми белязан.
Не виждаш мойто огледало,
а твойто крива ме е сбрало.
На думата ми пряка даже
обръщаш смисъла в продажен.

Е, как да ти го кажа вече -
недей да съдиш ти, човече! 


има хора...

да изслушваш

петък, 4 април 2014 г.

Не е случайно



Не е случайно, тук сложила е пръст съдбата. 
Не може току тъй да ме четеш
и да ме прегръщаш - не тялото, душата. 
И тайните ми лесно да прозреш.
Да ме събличаш - ненужни са превземките
и маските от поза на страха. 
Говоря с теб - е като да говоря с мене си,
с онази "аз", невидимата за света. 
Ще се обърна с гръб и няма да те гледам. 
Оставям ти се, водена с гласа.
От моя глас поведен ме последвай,
аз също искам да те съблека...

Не е случайно, не искам и да бъде. 


сряда, 2 април 2014 г.

След



Щом тихичко надеждата си тръгва,
по стъпките ѝ цъфва самота.
Безмълвно и грижовно те загръща
с покрова си приятелска тъга.

Под клепки морни и притворени
трепти ефирно призрачна сълза.
Размила образи в далечен спомен,
стеле дантела лекуваща мъгла.

Стаена равнодушно светлината
полага мним ореол на опростено.
Дочуваш как простенва тишината.
И всичко е по-меко, заглушено.

Несбъднато желание притихва
и си отива. Остава ти покоя.
Понякога е късно за молитва.
И краят е единствено достоен.