Бедата е, че нямам представа дали е възможно изобщо това. Да преодолееш чуждата преграда, за да покажеш какво имаш ти скрито в теб - парадоксално. И наивно може би е това очакване, че нещо ще се случи. Че ще можеш да почувстваш удовлетворение от един разбиращ поглед. Или от една искренна усмивка за теб. Казваш си, че всичко зависи само от теб - направи каквото трябва и ще се случи. Едва ли...песимизмът ме завладява все по-често. Защото си давам сметка, че всичко направено до сега не е или оцененно, или забелязано. Показваш и обич, и нежност, и преданост, даваш подкрепа каквато е нужна - независимо от рисковете, които крие за теб. И какво?! След всичко това се забелязват само изказаните съмнения и опасения. Защо ли?! И аз не знам... Преди време нямах съмнения, вярата ми беше безгранична. И, естествено, беше ограбена. Ей така - сякаш никога не съм заслужила доверие и честност. Сякаш бях непозната, случайно намесила се в чужди отношения...Страшно е да те измамят така. Не заради любовта отминала, не заради попарени мечти. Да отнемеш вярата е страшно. Малко или много оставаш без вяра в себе си. За мен беше много. Но си я върнах. Трудно, болезнено, но не невъзможно. С желанието да оставя зад гърба си всякакви въпроси и неизвестни. Търсенето на отговори едва ли щеше да промени нещо. Познаването им пък - още по-малко. Простеното не се нуждае от обяснения. И така, до следващия път...
Не съм в мир със себе си. Съвестта ми е чиста обаче. Няма от какво да се срамувам или страхувам. Давала съм винаги честност, откровенност и разбиране. Понякога дори прекалено. Може би там е проблемът - не го разбират. Някой е свикнал на лъжи, лицемерие и фалш и, когато получи чистата монета, не може да я разпознае. И се питам- моя ли е вината, че другите не разбират? Не мога да се изразя както трябва ли или изразявам непонятни неща? Обезсърчаващо предизвикателство. Дали?! Все пак ще продължа да опитвам, кой знае...
