събота, 30 септември 2017 г.

Не искам нищо повече от това


Любовта е чувство.
Обичта е чувство, облечено в разум.
Верността и изневярата са просто решения.
Водени от чувствата, но подчинени на същността ни.
Уважението?
Да упражниш Свободата да бъдеш себе си пред другия.
Честно. Без заблуди.
Съблечени от условности.
Кажи го. Или покажи.
Не искам нищо повече от това.
Да видя кой си.
Да видиш коя съм.
Обичта идва с уважението.
Приема същността, заради и въпреки решенията.
И остава.


петък, 29 септември 2017 г.

Поединично

 

Еднопосочен ни е билетът.
Продупчен с първия дъх
и валиден до последния.
Ускоряваме скоростта на пътуването,
търсейки любов
и си мислим,
че откупуваме
поне малко безсмъртие.
Ако я намерим,
убеждението оправдава вярата.
Ако не - ставаме поети.
И с думите си,
щом пресечем нечие дишане,
сливаме любовта
с крайната дестинация.
И умираме.
В чужди устни, но сами.
До следващия дъх.


Питах -
билетите са винаги поединични.


вторник, 12 септември 2017 г.

Не е само желанието

 

Не е само желанието.
А онова вътрешно изтръпване дори само от мисълта за допир.
Кожата.
Как диша с близостта ти. И как ти се иска да я съблечеш, за да усетиш всичко възможно по- надълбоко.
Устните.
Оставят само по усещане. Дори да си с всичките си дрехи.
Пръстите.
Способни да разтопят ледена бариера само с приглаждането на един кичур коса.
Очите.
И онази нежност в погледа... Абсолютната капитулация. Да виждаш не само себе си в тях. А това, което сте заедно.
Присъствието.
И как го намираш за най-естественото нещо на света - да си точно в тази прегръдка.
И да искаш да не свършва никога.

Не е само желанието.
Чувството е.
Защото си ти.


петък, 1 септември 2017 г.

Не искам прозорци


Не искам прозорци.
Не им искам надеждата.
И очакването.
Не искам светлината да ме гали,
да ме вика при себе си,
да ме приканва да се приближа
до тези измамни отвори.
Не искам да ги украсявам със завеси,
да гледам как вятърът се заиграва,
преминаващ през полюшващите се крила,
да достига, милващ, лицето ми,
носещ уханието на загубеното море.
Не искам дъждът да ми пее по стъклата им,
зимата да рисува мечтите ми върху им,
пролетта да ги разтапя без спомен,
а лятото да търси отражението си в мен.
Не искам да ми показват различията
между безкрайната дневна синева
с игриви слънчеви зайчета
и звездната мантия на дълбоката лунна нощ,
когато разлика вътре в мен няма.

Не искам възможността
да погледна през тях,
само за да видя,
че не идваш.