Стихнало

Най-безшумно
е безразличието -
си помисли тишината.
А думите -
излишен писък.
Една въздишка е достатъчна.

Въпрос на риск

Въпрос на риск е.

Мога ли да те прегърна?
Ръцете ми не смеят да попитат,
единствено копнеят да са пълни.
Да прочетат с върха на пръстите
дали и ти очаквал си ме дълго,
дали и твоите ръце ме виждат,
и като очи са в тъмното,
с които следваш ме щом тръгна,
дали от спомена ще се завърна...

Въпрос на риск е.
Може ли да те прегърна?

Спомен в аромат

Аромат на гозби се промъква през прозореца.

Заедно с него се опитва да влезе и някакъв спомен.

Не е мой.

Отчужден се отдръпва, а аз паля котлона, 

за да си поговоря ароматно с мама.

И мятам палачинките.

Наполовина

Всяка раздяла

ни разрязва наполовина.

Твоята изчезва, 

моята остава да оплаква липсата, 

да търси пълнотата -

понякога в други,

но винаги чужди,

несъответстващи, така неудобни,

никак приобщаващи.

Половината е част от цялото.

А цялото съм аз.

Така че израствам, парче по парче, 

изграждам се от себе си,

своя, пасваща до съвършенство,

тъжествуваща над самотата,

комфортна и пълна

с онази половина, която липсва.

До момента, в който не те припознае 

като част от цялото,

но не те открие в наличност.

Отново раздялата

ни разрязва наполовина

и твоята изчезва.

Кога

ще ми бъде достатъчна

само моята?

Частица

Стремя се да бъда онази частица душевен мир, която (ми) липсва.
Да не тичам, а да стъпвам спокойно по пътя си.
Да се спра, за да слушам тишината и малко повече да помълча.
Затворила очи, да си предстaвя невъзможното. И да вярвам в красотата на случването.
Да дишам спокойно, изпълвайки дробовете си с живот, а сърцето с емоции от спомени, желания, дъжд, слънце и цветя.
Да откъсна цвете, което да подаря някому, дори и непознат.
Да погледна бъдещето в изгрева и да поздравя всеки един нов ден, които имам възможност да срещна, усмихвайки се на живота.
Да погледна в очите думите на неизреченото без да бъда натрапник, които отнема въздуха за дишане.
И да обичам без преструвки.
Стремя са да бъда частица душевен мир, направена от доброта, сърце и любов.
Онази частица, която успява да отвори сърцата дори и без да почука.

Как ще си сигурен

Идеята

да се скриеш зад фасадата 

на общоприетото, 

да се облечеш в чужд поглед, 

за да оправдаеш очакванията му

без да доказваш себе си,

нито да бъдеш онова, 

за което си предопределен

и без да показваш какво

и как се чувстваш наистина,

само заради едната представа...

Ти,

как ще си сигурен, 

че обичат точно теб?

Закономерности

любовта е неуравновесена

кара те да избираш крайности

прекалено много те унася

и то само в една посока - другия

и забравяш за себе си

подхлъзва те

докато не се спънеш

в собственото си залитане

падането е самотно 

и не е избор

увлечението е контролируемо

предизвиква лек интерес

който те измъква от безразличието

но не ти дава опиянение

остава ти толкова място 

да си направиш сметките

бъдеще по план 

и край от отегчение

падането е самотно

и не е избор

но когато изравниш

разстоянието на разума

и близостта на чувствата

към един човек

Обичаш

и самотата пада 

без избор

Късно е

Вали. 
Така, че истината да изплува
дори от всяко изречение.
Но аз отдавна съм потънала.
И този дъжд 
е без значение.

По Секулов (Времеви вариации)

Аз не съществувам. Нито ти.

И тогава, някога, не сме се срещали.

Никога не сме били очи в очи.

Знаем го. Защото помним себе си.

Нищо друго. Нито време или място.

Път, събуждане в безсънна нощ.

Никога не сме били в очакване.

Заедно не сме били. Все още.

Не искам да ми се налага

Не искам да ми се налага да питам нужна ли съм някому. Защото тогава няма вече да го чувствам и отдавна ще са спрели да ми го казват. А в тези паузи от време се настанява самотата. Не съмнението, не разочарованието. Самотата.

Не искам. 

Не искам да ми се налага.

Всеки е такъв, какъвто е

Борбата със себе си.

Толкова измислено понятие!

Това, което те определя, са решенията които взимаш. И го правиш винаги според собствения си морален и етичен код.

Ако в този процес има борба, тя не е с теб самия. Изобщо не е така. Може да има несъответствие с насаждани мнения, убеждения, моди - традиционни или не, от миналото или настоящето, останали от поколения или дошли от съвремието. Просто решаваш дали да ги направиш свои или да ги отхвърлиш.

Но дори и повлиян от външните фактори, това си винаги ти. 

Никой друг.

Твоите доводи, чувства и възприятия. Усещането ти за света. За теб самия. Промяна или не. Ти си винаги себе си.

Всеки е такъв, какъвто е. И няма нужда от оправдание за това. Нито от борба.

Нужна е само отговорност.