Перспектива

от дълбочината на
душата и
висотата на
прочетените книги
виждам
колко ниско
е нужно да живееш,
за да оцелееш

Последният пламък

 

Стопанин си на очите ми.
От началото на погледа
до края на хоризонта.
В последния пламък на клечка кибрит
огнище ти построих.

Не напускай дома си.

На светло

Прибирам бавно
прегризаното въже в джоба си.
Китките ми също се опитват да потънат.
Безуспешно остават на светло.
Поне са свободни да пишат.
За тъмнината,
останала върху им.

Аз само стискам зъби.

Прозрачно

Защото
в мислите си нямам свян
и вярна съм единствено на себе си –
там те целувам първа,
без да чакам.
И двамата забравяме за тръгване.
Оставяш се.
На меките ми устни и
ароматът ми – да се стекат по шията,
а капките,
изгарящо дихание,
са трескаво във търсене на милост.
А кожата –
превръща се в съзнание,
попива с алчна ненаситност
детайлите
за първата си памет
на изпаднали в зависимост.
В това сме истина –
отдадени, прозрачни
и чисти в чувствата си, до сакрално.
Когато от опиянение не знаеш,
дали сме спомен,
сън
или реалност.

Кратка история на поезията

 

Безмълвен.
Така остава онзи, който чувства прекалено силно.
Който чувства искреността на всяка една дума,
усеща свободата в трептенето на изказаното,
попива интонацията и на погледа,
познава горчилката на лъжата и за двете страни,
издишва напрежението на паузите,
изпитва смазващата тежест на неизреченото
и изживява твоята история като своя.
Който, вместо думи в отговор, има сълзи.
Безмълвни.
Или поезия.

Кръвно понятие

Развила съм отлична интуиция
за несъвместимост с онзи хлад,
който с иглите си се мъчи да ми влива
отровата си тъмна на безсилие
на опити от себе си да ме е е страх,
но вените ми дълги са достатъчно
и нежно тънки за красивата внезапност,
с която твоят поглед ги проби
и стана част от кръвното понятие
за пулс по цялата ми дължина,
и още повече за ехото в дълбокото
на неповиканата никога самотност.

И беше топло. Колко беше топло
да имам в себе си целуваща ме същност,
разливаща се чак до всяка крайност
на пръстите изтръпнали, на кожата,
на тихото дихание от устните,
на мислите смутени и на волята,
забравила за точката си на пречупване...

Веднъж отвъд, един от нас е мъртъв,
а другият си тръгва от безкрайност.
Сърцата ни умират все отвътре.
И не от хлад.
От кръвните понятия.

Поне веднъж

 

Не ми казвай, че ме обичаш. Не ми го повтаряй.

Защото ще ти повярвам.
И тогава ще искам много от теб. Много.
Ще поискам всичко.
Поне толкова, колкото аз мога да ти дам.
И може би мъничко отгоре.
Нали така казват, че става в любовта - единият обича винаги повече от другия.
Ще искам поне веднъж в живота ми да ме обичат повече.
Повече, отколкото аз обичам мен самата.

Не съм вече същата

Не съм вече същата.
Не се побирам в кръгозора ти?
Не всичко е да имаш къща
и детство отвън на простора.
Прости, че не споделям
твоята гледна точка.
Но няма как да не съм себе си -
животът не е с отсрочка.
Но с една привилегия:
да го завършиш както си го започнал.
С щедра беззъба усмивка
и очи широко отворени
от учудване и готови
винаги с обич да срещат.
Затова не ми трябват окови.
Само глътка човечност.
Не съм вече същата, да.
Но не ме обвинявай,
нито ми вменявай вина
с твоето разочарование.

Да изключиш себе си

Не можеш да мислиш и чувстваш избирателно за някого, само на моменти. 

Особено в любовта. 

Не можеш да сложиш пауза на вътрешното ти състояние, нито на това на хората около теб. 

Не можеш да изключиш нито себе си, нито другите. 

И не можеш да разчиташ на това, че те ще го направят за твое удоволствие, по твоя молба, за удобство. 

Дори и да те обичат. 

Може и да направят опит, но ще бъде неуспешен. 

Както и твоят такъв. 

Не им го причинявай. 

Не си го причинявай.