Вече съм те прегърнала

В кладенеца на душата ми
вместо монета
пусна твоята
и тръгна
без да знаеш,
че съм бездънна.
Сега,
за да се намериш,
ще трябва
да се върнеш
и в мен да потънеш.
Какъвто и да се откриеш,
аз те намерих първа.
Вече съм те прегърнала.

За да се родя

 

Ти си ми Коледата,
тихото тайнство.
Там, където се полага духът ми.
Ти си моето огледало,
отразяващо пътя за вкъщи.
Ти си ми вярата,
топлата обич.
Там, където се разтварям в прегръдка.
Ти светлината си в мрака ми тъжен.
За да се родя, при теб се завръщам!

Време за сбогуване

И пак ще има пролет,
пак ще бъдем влюбени.
Сега ли? Зима е.
И време за сбогуване
със старите ни болки,
с вината непотребна.
И нека дишат другите
като опростим и себе си.

Несбъдната ледена кралица

 

Достатъчно зими навяха в сърцето ми,
пових ветрове от кънтящи отсъствия.
Когато е трябвало да топлят ръцете ми,
съм гледала в празното как вратата се люшка.
След нечии думи попадах във Ада,
където студено е, чак до замръзване.
И пътят нагоре, самотен и праведен –
навътре вървян е, по нокти, завръщане.
Разтворих вратите отново, прозорците
пропуснаха лятно навън светлината ми.
Защото в мен аз определям сезоните!
А кралица ледена е лесно да бъдеш...

Огледално

 

Отмини ме.
Не съм твоя извор.
Знам, че насищам.
Но не потапяй ръцете си
тъй надълбоко
в сърцето ми.
Не ще ги измиеш.
Ще отровя водите си!
Щом с мен утоляваш
нечия друга жажда
в очите си,
в душата си.
Душата ми!
Не зачерняй, 
не съм ли избор
в сърцето ти.
Огледално боли ме...
Не съм твоя извор.
Отмини ме!

Сняг

Затрупва като думи
в афония.
Тишината помежду ни –
симфония.

Пазя те

Пазя те. 

От лошите ти сънища.

От мислите ти черни на прощаване.

Откъснал розата, 

свободен си от тръните.

Отивам си. 

И няма рана за забравяне.

Тиха съм. 

Приличам на усещане

за липсващ спомен, 

неопределим копнеж.

Дори и цялата да ме превземеш,

мен не виждаш. 

Знам, че няма да ме спреш.

Докато все още мълча

 

Не разбра ли,

когато много говоря,

мълча.

И че думите

само ехтят,

за да съм 

по-малко сама.

И някой ден,

ако не чуеш гласа ми

изписан на листа,

точно тогава

говоря,

но не ми липсваш.

Ела!

Докато все още мълча 

и те пиша.

По взаимно съгласие

 

отрежи надеждите ми
като плитки
така на мен ще ми олекне
а  ти ще имаш скалпа ми

Копие на сърцето ми

... Направих ти копие на сърцето си,
просто да го видиш.
Ако искаш да го усетиш, чуй как бие твоето.
Аз запълвам празнините между тоновете.
Паузите ти.
И пукнатините.
Там се вливам...

Търся...

Търся място, без да достигам сърцето,

където мислите неусетно заспиват.

Място, което не прилича на бездната,

в която всеки любим си отива.

Да не усещам как боли тишината,

празното да спре от очите да пие,

светлината да не се преоблича във мрак,

устните ми от липси да не изстиват.

Търся място, бездетно на спомени – 

някъде близо до брега на забравата.

Да изчезне всичко, освен онзи корен,

от който отново с любов да израстна.

Последната сърдечна капка

Когато е препълнено и прелива,

а ти го душиш мълчаливо
с бодливата тел на любовта,
не мога да позволя на кръвта
от раните на сърцето ми бликнала,
на твоята жажда откликнала,
да достигне, потъмняла, очите ми
и да се изгуби, напразно, в сълзите.
По пръстите я стичам вместо мастило
и шепнешком те пиша, докато имам сила.
Аз за тебе туптя.
А ти
притисни ме по-плътно към себе си. Пак.
Че не ми достига последната сърдечна капка,
за да те обезсмъртя.

Споделено мълчание

(Непрочетено писмо)
Знаеш ли...
и на мен понякога ми се ще да мълча.
И да чуя грохота на тишината.
Как се сгромолясват мислите ми и остават голите чувства.
Мълчи ми се от разни думи, дето са увиснали в пространството като уморени птици, не намерили дом да ги приюти.
Мълчи ми се от страховете на няколко неуверености, които превземат вярата и не оставят път на надеждата.
Мълчи ми се от многото изкривени огледала по пътя на живота ми, защото оглеждат с предразсъдъците си.
Мълчи ми се от разминаванията във времето, които оставят бездни.
Мълчи ми се от стените, стените, стените... които само стягат, а не помагат на никой.
Мълчи ми се от онова мълчание, което е вярно единствено на идеята за себе си.
Мълчи ми се от невъзможности и защото не е вярно, че всичко зависи само от теб — не и когато засяга двама.
Мълчи ми се от липсата на откровения, когато именно те са единствения лек.
Мълчи ми се – за това и за много други неща... когато не ме разбират.
Но знам, че ти ме разбираш. Дори все още да не си чул нищо. Знаеш –  когато срещнеш някой и чувстваш, че можеш да му довериш и най-съкровеното си.
И затова не ти мълча.
С теб искам да говоря.
Да се разкрия, разтворя...
Именно за нещата, за които ми се мълчи.

Спомените

Спомените ни са мост. Към усещания, които би искал да не губиш никога. Към трепети, които са превръщали нощите ти в безкрайност. Към болки, които си мислил нелечими. Към рани, които си си представял вечно кървящи. Но и към човек, който вече не съществува, който вече не си. Спомените са моста, извисяващ се над всичко преодоляно. Не го изгаряй! Нека остане видим пътят, който си извървял.

Помни ме...

Аз пътувам с теб.

Изпращане

Вземи душата ми.
Нали счупеното носи щастие.

Ще Те извървя

Ще Те извървя.
Макар да знам, че нямаш край.
От онова кръстовище, пресякло моя път,
до вливането ти със Млечния.
Ще Те продължа дори отвъд,
където всяко име е блестяща вечност.

Вярваш ли ми?

Не съм
като късмета,
провидението,
щастието,
любовта.
Те ще те изоставят. 

Аз – не.

Последствия

Не ни беше страх
да си играем с огъня.
Оцеляхме.
Сега
топлим душите си
със спомени.

Съдбовната

Една среща погледна в мен,
но виждаше друга.

Жалко.

Защото аз виждах точно нея
в другите.
От цял живот.

Любовта няма очи

Рисувам те.
Не както те виждат.
Нито както се виждаш.
Просто както Си.
Любовта няма очи.
За едно сърце и един щрих стига.
За твоето... не го намирам.
Така не се побираш.
Как се рисува необятност?!
Защото си навсякъде!

Във всички времена

 

Как мисля за теб?
В бъдеще
миналото от старите снимки
да ни гледа
все още заедно
в настоящето
как му се усмихваме.
Чувствам те
във всички времена.

Да преплуваш живота

Къде ли е закотвена надеждата
и диша ли свободно вятъра?
Накъсани, платната на копнежите
в покров превърнати са от забравата.

Пробойните разяждат корпуса,
без обич няма как да се запълнят.
Грях твой и чужд са. Само прошката
и вярата предпазват от потъване.

Животът все е бясно мятане
в морето от изпитвана вина.
Добре да плуваш, пак ти трябва някой –
спасителната лодка до брега.

Посоката е все една и съща,
но миналото не е лек баласт.
За да се върнеш при сърцето, вкъщи,
хвърли зад борда тъмната му власт.

Тишината ти идва на гости

 

Шшт,
успокой се сърце.
Тишината ти идва на гости.
Ще онемееш
щом те вземе в ръце...

Там ли си още?!

Хиацинтово

Нощно време от възглавницата ми никнат зюмбюли.
Обгрижвам ги – поливам ги редовно. Със сълзи.
Сутрин ги няма. Нося ги в очите си. На влажно.
Само ароматът им не мога да скрия. Издава ме.
Как все още тъгувам по онзи, един незабравен е.
Взел ми душата и няколко стръка оставил ми.
Денем се губя. Празното е страшно дълбоко.
Само стъблата държат ме. И ме носят нагоре, високо.
Цъфтят ми отвътре с онази красота, дето само боли.
Нощем откривам се в тях. И сърцето през очите вали.


*Зюмбюлът е считано за цветето на любовта, щастието, верността и скръбта. "Зюмбюл" е турското название на цветето Хиацинт, което на гръцки означава "дъждовно цвете", но го наричали и цветето на тъгата. Древногръцка легенда свързва произхода му с една затрогваща легенда.

Въпрос на Надежда

Дай ми дата от календара,
на която да закотвя всичките си надежди
светлината си да разпръсват като фар
в сивото на мъглите в океана от дни
и веднъж достигнала до нея
да знам дали съм преплувала
или съм потънала.

Равновесие

 

Обичаш.

Заради това правиш жестове.
Но чужд живот не поемай на своите плещи.
Ще залитнеш от тежест.
И ще паднете двамата.
Защото отнел си способността за израстване.

Само игра

Игра ли поиска?

Тогава нека играем – 

на каквото си имаме

и каквото желаем.

Затвори тез очи,

отвори си сърцето,

погледни там, навътре

и открий ме във теб...

Как топло
прегръщам,  

и колко мога да давам –  

кога повече духом, 

кога повече тялом;

как с един поглед

говоря ти само,

а ти ме прочиташ

и знаеш –
лъжи няма;

как пълна съм

с думи, 

но често мълча

и на листа изписвам 

заета от теб тишина;

как летя,
преминавам

планини и морета,

за да бъда насреща

щом е нужно, 

до теб съм;

как намираш ме,

винаги,

близо до твоето рамо;

и всяко чувство, и цвят,

които давам ти,

вярна.

И на всичко останало

отчети емоциите само...

А сега представи си,

че мен

просто

ме няма!

Нали е само игра,
а как се почувства?!

Знам!
В живота, научих,
не се губи наужким!

Листата вече не шептят на вятъра

 

Листата вече не шептят на вятъра, 

а той е сляп за цветовете им.

Окапаха без любовта по лятото,

заради нея са самотни пейките.

Подритват ги безлични минувачи,

а птиците... отдавна отлетяха.

И никой вече в тях не ще се сгуши

да търси топлина и родна стряха.

Дърветата изплакаха ги бавно - 

отронват неизпратени писма.

И съжаленията вече нямат давност,

щом всеки лист подписа есента. 

Един път пред теб

Понякога това, от което имаш нужда, е само един път пред теб. 

Една посока, известна или не, която да поемеш с една - едничка мисъл: да вървиш, вървиш, вървиш... напред. И единственото, което да чуваш да бъде кънтящия сърдечен ритъм в крачките ти. Мислите ти да се изгубят постепенно, да се слеят с него и да му припяват. Да оглушееш за онези гласове от миналото, които, същински сирени, не ти позволяват завръщане към себе си. 

Един път, който да чувстваш твой, че ти принадлежи. И стъпил веднъж на него, малко по малко, с всяка изминала крачка, да усещаш все повече увереност – не за посоката, за себе си. Че си точно там, където трябва да си и такъв, какъвто си. 

И стъпките ти да стават все по-леки и по-леки, също като дишането ти. Свободно.
Един път пред теб. 

Не за да стигнеш. 

За да бъдеш.

Някои тишини

Някои тишини
се превръщат в белези,
които после
носим като медали.
Ето, вижте ги...
Как няма гордост
в това
да не сме дали.

Друго няма

Не мога да забравя думите,
които никога не каза...
Така реално ги почувствах,
така невинно ме белязаха!

Едно трептене върху устните
остана ми на мене също.
Не стана звук това ми чувство,
но ти разбра какво е всъщност.

Едни очи си спомням само
какво говореха си, друго няма.

Със и без

 

виждал си ме без капка грим

без дрехи
без срам
само малко свян
без претенции
без преструвки
без очаквания
без маски
без предпазители
с достатъчно чиста душа,
за да се огледаш
там... истината за себе си
видя ли?

Малко тишина

Откъснах малко тишина от твоята,

да запълня празното на изразите,

да омекотя падението в прозата

и някак да пренаредя и мислите,

за да са по-малко оглушителни,

когато търсят някаква вина,

макар вина да няма. Изтощително е!

А ми се иска 

пред себе си да можех да мълча… 

Този мъж

 

Силен е, Господи! А ръцете му – нежност!
Този мъж изтъкан е от полюси.
Античен бог, но със семпли одежди.
Невъзможен от всички възможности.
Изгарящ в близост, сам белег от огън е.
Могъщ във вярата, макар и предаван.
Истина гола е, с душа - стих любовен.
Раздаващ себе си...Как да не му се отдавам?!

Неделно събуждане

Неделя е.
Остани в леглото. С мен.
Нека събуждането е бавно и с удоволствие.
От някой слънчев лъч, заиграл се със златото по ресните на очите ти.
Или от рапсодията на дъждовните капки по прозореца.
От божествения аромат на току що направено кафе, примамващо за глътка топлина.
Или от топлината на тялото ми в целувката по шията – там, където бях сгушена за последно.
Остани в леглото. С мен.
Нека по кожата ти останат отпечатъци от намачкани чаршафи, пръстите ми да ги загладят с ласки, а устните ми да ги повторят. Следващото е желание…
Нека тишината се настани спокойно в теб, за да отчетеш с яснота шепота ми „обичам те“.
След това бих ти казала нещо глупаво, на което да се засмеем и двамата.
Дишай!
Поеми дълбоко дъх, затвори очи и се отдай на усещанията. Мекота, топлина, тишина, спокойствие. Не давай определения, просто чувствай. Усмивката сама ще дойде. Обичам я.
Отпусни се.
Неделя е. Остани в леглото. С мен.
Само за няколко минути.
След това поеми по вълните на деня.
Но ме запази там някъде, дълбоко в теб, неизбежна. Като натрапчивата неделна мисъл, че понеделник винаги е на прага.

Добра неделя, Любов. 

Надежда за нея

 

Надеждата
понякога е толкова уморителна
за носене
и уморена
да бъде.
За нея
някой друг да бъде Надежда
няма ли?

По кожата ми няма правила

 

По кожата ми няма правила,

вълненията само са изписани.

А грапавините на желанията

са само твои огледални истини

на твоето докосване, на мен,

когато срещнах първия ти поглед.

Погуби ме, спаси ме, взе ме в плен.

А тръпките разказваха история.

И може би изглеждах в плен на страх,

настръхнала от твоето присъствие.

Но само е, защото осъзнах,

че вече няма да съм същата.

Че кожата ми вече няма памет

за други пръсти, ветрове и устни.

Че истината гола стене даже

при мисълта, че може да е късно.

Евхаристия

Две чаши вино канят да мълчим -

те изповедник са в рубинен здрач,

за който тишината не горчи,

а думите ни нищичко не значат.

От допира на устните личи

молитвите ни колко са горещи.

А виното във чашите кипи

от тръпката на тази наша среща.

На вкус сме грешници от страст, 

но оправдани сме и от светците,

че сме оставили една любов без глас

във името на дом, деца…Лъжци сме!

Отпиваме от мислите си само,

че в тях от два живота сме в един.

Две чаши вино, но на разстояние.

И плащаме горчиво, че мълчим.

*Евхаристия - свето причастие, което наред с кръщението, 

е основно тайнство в християнската Църква.

11.08.2016

Тогава казвам „обичам те“

Казвала съм "обичам те". На много малко хора. Половината от пръстите на едната ръка. И точно затова винаги е било с леко сърце. Сигурно, без страх от последиците. Без страх от това какъв ще е отговора, без страх дори от липсата на такъв. Защото това е маловажно. Страхът е маловажен. Нито желанието да бъдеш обичан на свой ред изчезва, но и то става маловажно. Остава важно единствено чувството. Превзело всяка молекула от тялото ти, настанило се трайно на върха на сетивата ти, избистрило извора на мисълта ти. По най-естественият начин – неусетно. И осъзнаеш ли го, признаеш ли го, приемеш ли го – заживяваш чрез него. Спокойно. И огънят ти гори за двама.
Кой каза, че Любовта е пареща и необуздана?! Страстта може би. А тя е следствие.
Любовта е хладна увереност. В себе си.
Ето, тогава казвам „обичам те“.

Рамка

Ръцете ти, загърнати около мен
и начинът, по който са положени
са рамката, мечтана всеки ден,
завиждана дори и от шедьоврите.

Обграждаш силно, нежно приютяваш,
заключваш в себе си онези страници,
описващи това, което даваш,
но аз го знам - ти просто нямаш граници.

Ръцете ти, загърнати около мен
и начинът, по който са положени
в безкрая влюбват ме от теб роден.
Обгръщам те.
И вече всичко е възможно.

Между теб и мен

 

Между теб и мен
лежи цял един глобус
(или свят),
някоя и друга чужда любов
(все още в цвят),
малко или много съвест
(в угризения потънали),
разни обстоятелства
(силата си разгърнали).
А съдбата
сякаш гръб ни обърна.
И пак,
пак успяваме да се прегърнем.

В зениците на моя бряг

Очите ми са впити в хоризонта.

Отдавна пренебрегнали умората,

зениците се сливат в продължение

на линията, разделяща резонно

на брегове противоположни хората.

Морето ми държи те надалеч –

отвъд, тъй близо до небето.

Една след друга вълните те прегръщат.

При мен се връщат, тежки от копнеж,

че някога, надмогнал битието,

прекрачил прага, в своята същност

ще се озовеш, подобно на завръщане, 

в зениците на моя бряг.

Следите ми от пясък крият сняг

от времето, в надежда да те срещна,

откак съм тръгнала към теб на път.

А линията, толкова далечна...

Не може да е вечно недостъпна.

 05/09/2016   01.12АМ

Как да опишеш

Как да опишеш

един превзел те аромат,

една толкова рядко показвана усмивка,

един пронизал те поглед,

едно присъствие,

една докоснала те душа

с думи?

Неизбежни

 

Избрах теб.
Винаги бих избирала теб.
Избрах те заедно с трудностите, в моментите, когато те няма и липсата се усеща като убиваща глътка въздух във вените.
Избрах те в неизвестното, което връзва очите ми, за да предизвика страховете ми, но разтваря сърцето, за да освободи смелостта ми, учейки ме на търпение.
Избрах те с увереността на онази лудост, наричана любов, която ме кара да вярвам в чудеса и че умея да ги правя за теб.
Избрах те с неконтролируемите тръпки по цялото тяло, усещайки близостта ти.
Избрах те с леденото спокойствие на онзи, който знае и приема последствията от изборите си.
Избрах теб с ясното съзнание, че си единственият възможен избор.
Избрах теб в мълчаливото споделяне на душата.
И в разбирането. На теб. И мен.
С желанието да те позная без остатък.
И да ти предложа себе си. Без остатък.
Това, което си.
Това, което съм.
Неизбежни.

Сърцето надписва

Съзнанието трие от мисълта всяко име,
за да може сънят да се настани удобно.
А сърцето надписва ли, надписва...

Да преначертаеш

Онези  моменти,  когато  искаш  да  кажеш  толкова  неща,  а думите са неуловими. 

Когато чувствата преливат от всеки съд, където си искал да ги побереш и давят гърлото ти. 

И се опитват да избият през очите ти, но ги натикваш обратно, с усмивка, и слагаш огледалните си очила. 

А в тях не се отразява причината и точно това те кара да мълчиш още повече и да преглъщаш. И пак да търсиш думите, в десет излишни чернови, и пак да зачертаваш, защото ти се струва малко. Всичко ти се струва малко. 

И изглеждаш малка, смалена, невидима. Точка. 

Изгубена на белия лист на Съдбата. 

От която се опитваш да крадеш. Знаци, думи, смисъл. 

За да преначертаеш написаното за теб. 

Според душата ти. 

И според всичко онова, което продължава да прелива от теб.

Не искам да търся смисъла в думите

 

Не искам да търся смисъла в думите. Или зад тях.
Искам да го намирам в жестовете. И да го дарявам.
В мълчаливата прегръдка, когато не ти остава нищо друго, освен да приемеш нещата такива, каквито са;
в опита за шега, когато се опитваш да спреш сълзите;
в споделения момент, когато невъзможността ти казва "недей" и има кой да ти каже "ти можеш";
в неочаквано подадената ръка, когато залиташ от ръба на несигурността си;
в грижливо приготвения горещ чай или силно питие, за да преглътнеш тъгата или гнева си;
в телефонно обаждане с изреченото най-обикновено "как си", тонът на което обаче е по-важен от въпроса;
в смелостта на директния поглед, точната дефиниция на нещата и откровеното "да" или "не";
в една простичка усмивка, пък дори и да е изпратена от хиляди километри разстояние;
в споделянето не само на това, което имаш, но и на това, което си;
в малките и глупави неща, на които понякога не обръщаме и внимание;
в...
Търсим смисъл във всяко нещо. За да определим стойността и важността, която има за нас. Така сме устроени. Отсяваме. И не на думи.
А един жест сам по себе си е Смисъл. Израз. Желание. Близост. Отношение.
И е важен.

Сън в ежедневие

Събличайки се от ежедневието, оставяме чувствата незащитени да навлязат в полята на желанията и да изберат звездите за следване в сънищата ни. Съзнателно се отдаваме на несъзнателното и му вярваме. Жадуваме го, търсим го и го изживяваме, сънувайки. До следващата утрин. Или докато не решим този сън да стане реалност. Ежедневие. От което да не ни се иска да се съблечем.

Бъди

 

Фото: Vincent, 1981 by Robert Mapplethorpe

Ако искаш да кажеш нещо - кажи го,  не се опитвай.
Ако искаш да направиш нещо - направи го,  не се опитвай.
Ако искаш да промениш нещо - промени го, не се опитвай.
Ако искаш да имаш нещо - вземи го,  не се опитвай.
Ако искаш да изхвърлиш нещо - изхвърли го, не се опитвай.
Ако искаш да си нещо - бъди,  не се опитвай.
Живей!
Изправи се,
бори се,
обичай,
раздавай,
лети,
дишай,
приемай,
благодари,
уважавай,
доверявай се,
храни се с доверие и обич,
прегръщай,
разтваряй в себе си,
разтвори се в друг,
дарявай,
усмихвай,
усмихни се,
погали с поглед,
люби с мисъл,
бъди Смисъл.

ФАР

 

Обожавам морските фарове. С цялата им символика и впечатляващ изглед.

На самотен страж, устояващ на яростта на морето, непоколебим във времето.
На твърда крепост, приютила топлината на лъча на надеждата.
На вечно присъстващ ориентир, сигурност и увереност в неизвестното.
Бих живяла на такова място.
Бих била такова място.
За някого.

Познавам

Знаеш ли, ти си прекрасен човек!
Да, точно ти!

Познавам сърцето ти.
Как пее радостно при предстояща среща с някой специален за теб.
Как потрепва от възбуда, когато този някой произнесе името ти.
Как се разтапя в нежност, когато срещне един определен поглед.
Как се издува до пръсване от любов, подготвяйки специален подарък.
Как прескача по някой удар в очакване на една усмивка и прегръдка.
Как замира, когато всичко това увисва във въздуха.

Познавам душата ти.
Как се свива при всяко замиране на сърцето.
Как се чувства смачкана от най-желаните длани.
Как е изстисквана до последната капка с претенции от този, който даряваш най-щедро.
Как се сбръчква, когато си подлаган на съмнение от този, на когото най-много си се доверил.
Как я порязва всяко едно обвинение, изречено от най-нежните устни.
Как се превръща в незначителна точица, смалена от високомерието в погледа на най-любимите очи.

Как се оказва притисната в ъгъла и заклещена зад решетките на обсебващи чувства. 
Как се раздира от мъка заради криворазбраната и изтъргувана любов.

Как жадува за съвместен полет, а се оказва с оковани криле. 

Познавам сърцето ти, защото това е минало моето сърце.

Познавам душата ти, защото това е минала моята душа.

Познавам всяка гънка, всеки стон, всеки порив, всеки трепет. 

Познавам и жаждата за свобода. 

Надълбоко. 

В теб. 

В мен. 
Познавам любовта ти. 

И си прекрасен! Човек!