Споделено мълчание

(Непрочетено писмо)
Знаеш ли...
и на мен понякога ми се ще да мълча.
И да чуя грохота на тишината.
Как се сгромолясват мислите ми и остават голите чувства.
Мълчи ми се от разни думи, дето са увиснали в пространството като уморени птици, не намерили дом да ги приюти.
Мълчи ми се от страховете на няколко неуверености, които превземат вярата и не оставят път на надеждата.
Мълчи ми се от многото изкривени огледала по пътя на живота ми, защото оглеждат с предразсъдъците си.
Мълчи ми се от разминаванията във времето, които оставят бездни.
Мълчи ми се от стените, стените, стените... които само стягат, а не помагат на никой.
Мълчи ми се от онова мълчание, което е вярно единствено на идеята за себе си.
Мълчи ми се от невъзможности и защото не е вярно, че всичко зависи само от теб — не и когато засяга двама.
Мълчи ми се от липсата на откровения, когато именно те са единствения лек.
Мълчи ми се – за това и за много други неща... когато не ме разбират.
Но знам, че ти ме разбираш. Дори все още да не си чул нищо. Знаеш –  когато срещнеш някой и чувстваш, че можеш да му довериш и най-съкровеното си.
И затова не ти мълча.
С теб искам да говоря.
Да се разкрия, разтворя...
Именно за нещата, за които ми се мълчи.