Листата вече не шептят на вятъра,
а той е сляп за цветовете им.
Окапаха без любовта по лятото,
заради нея са самотни пейките.
Подритват ги безлични минувачи,
а птиците... отдавна отлетяха.
И никой вече в тях не ще се сгуши
да търси топлина и родна стряха.
Дърветата изплакаха ги бавно -
отронват неизпратени писма.
И съжаленията вече нямат давност,
щом всеки лист подписа есента.
Безмълвен.
Така остава онзи, който чувства прекалено силно.
Който чувства искреността на всяка една дума,
усеща свободата в трептенето на изказаното,
попива интонацията и на погледа,
познава горчилката на лъжата и за двете страни,
издишва напрежението на паузите,
изпитва смазващата тежест на неизреченото
и изживява твоята история като своя.
Който, вместо думи в отговор, има сълзи.
Безмълвни.
Или поезия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар