Игра на зарове

Дава ни способността да разбираме, 

но без възможността да го правим.

Любовта обяснява смисъла, 

но разумът не е съгласен.

Остава един изход подсказан,

до където стигаме -  Вярата.

И пак не разбираме, но приемаме.

Господ наистина с нас си играе на зарове.

Сън мой

Ето я и твоята маска - тъмнината.

Кураж, сън мой, появи се!

Ела и ме прегърни така, както знам, че само ти можеш.

А аз ще се престоря, че не те познавам 

като те забравя. 

Има разговори...

Има разговори, които те карат да мислиш. Които те карат да се смееш и които те учат на нещо. Тези, които остават в теб. Точно те. Случва се да започнеш да използваш изразите на другия, думите му. Така, с начинa му да изразява себе си, се чувстваш близо до него. И когато изречеш една фраза случайно, след време, и си спомниш за някой - колко обич има в това.

Знам

Знам, че болката е ослепително бяла.

И белите хора сияят, но тъжно.

Вътре са пълни с толкова мрак,

също бял. И светлина не задържат.

Познавам тъмен, непрогледен човек.

С трудна усмивка, но любовта му - прозрачна.

Не заслепява, но свети близо до теб.

Знам, че цветовете нищо не значат.

Петрикор

Познавам този аромат.

Когато хилядите капки дъжд 

докосват жадно земята изсъхнала,

нежно и безшумно се сливат с прахта,

за да се изгубят, 

както правят облаците,

в силното ухание на липсата.

Също като теб.

Останал дъх, 

изплакан върху осиротялата ти блуза.

Не знам къде вали, но аз те вдишвам.

*петрикор - землистата миризма, която се появява, когато вали дъжд върху суха почва и която е популярна като „миризма на дъжд“

Късмет

Не вярвам в „не/подходящия момент“! 

Има просто момент. 

Да определяме какъв е, значи предварително да си създадем линия на поведение, която да ни отведе съответно към щастливо сбъдване или провал. Защото срещата, тази точка на пресичане... си е чист късмет. А късметът на един човек, е друг човек. 

Някои го наричат Съдба.

В очите ми расте елха

Как само заслепяват листопадите!

Усмихва се дървото вътрешно 

с всичките си кръгове - свидетели

на бавното загниване на цветовете.

Кората му единствено набръчкана

в очакване да бъде пак погалена

от нечии замечтани пръсти,

въздиша скришом сиво-мъхесто

и крие белезите със смола.

Зелената надежда на иглите му

на Коледа ухае и ме търси.

В очите ми расте елха.

Отношението

 

Минават секундите, минутите, часовете. Минават седмиците, месеците, годините. Но това, което никога няма да отмине, е мисълта, уважението, привързаността. Те преминават отвъд, събарят стени, преодоляват всяка граница на времето и поддържат топла, дълбока, обгръщаща те светлина. Не съществува никакво къде, как или кога. Също като вятъра е - не можеш да го видиш, да го докоснеш, да го вкусиш. Но можеш да го почувстваш, разбереш, възприемеш. Отношението.

.

Последни

Да счупим часовниците и не виним времето

затова, че се разминаваме.

Мигът застива, когато виждаш ме,

мисълта е тази, която бяга.

Плаши се от неподвижност, нищо че значи вечност.

Как да разбере чувството? То е друга планета.

Ти остани, не я следвай! Разтвори се в ръцете ми...

Времето не е виновно, че един за друг сме последни.

Протегната ръка

Чета поезия.

Намирам протегната ръка 

в един свят на обърнати гърбове.

Разбирам, че е моята. 

Обръщам следващата страница.

Решителност

Понякога животът го налага.

Няма начин, няма изход, няма друг избор, 

освен да оголиш зъби и нокти, и да се втурнеш напред. 

Бъдещето ти е висящо на решителността в погледа, с която се пренасяш отвъд трудностите. 

Действието е само последствие от нея.

В преодоляването няма милост. 

Бориш се, защото трябва.

А не защото си склонен към това.

Капки

Само няколко капки вино по устните, 

които езикът жадно облизва

за да усети вкуса на онова причастие,

отбелязващо тържеството на смъртта. 

Или капките от майчиното мляко, 

останало върху кадифената детска буза,

което целувайки отпиваме 

заради тържеството на едно съществуване.

Както капката спомен от парфюм  

на едно неустоимо желание

ни пренася в обятията на любимия

отвъд пределите на прегръдката ни,

където тържествува единствено мисълта за другия.

Или онези капки студена пот,

стичащи се по още по-студеното лице 

на застиналата паника 

в пълното тържество на страха -

тогава всяка капка слюнка е пресъхнала

и не можем да преглътнем себе си.

Както в момента на пълно изумление

и капитулиране пред величието на любовта, 

и нейното абсолютно тържество, когато

интимните ни сокове се сливат,

за да се даде път на един плод,

от който да се роди накрая 

сълзата на щастието.

Животът ни, 

накратко,

е концентриран в капки.

Жаждата

art: Richard Huamani

Изгубих се по дългия път на същността ти.
Не помня посоката, 
а желанията се кръстосваха в мъглата на инстинктите.
Не те ме водеха.
Жаждата.
Жажда за онзи простор на очите ти, 
който отвежда погледа ми отвъд хоризонта.
До онази точка, където успяваме да съберем пръстите си.
Дори когато при теб е изгрев, 
а при мен залез.

Пълна с празнота

art Kasia Derwinska

Сега съм пълна с празнотата ти.
Това дори не е и липса -
съзнанието е, че си някъде,
където допирът не стига.
Където само се надявам,
че има толкова усещане...

Една молитва ми остава
с очакването да се срещнем.

Сега небето ни е граница.
Със вятър мисълта полита
до високата ти страница
и в облак перест те изписва.

Животът не е хербарий

Нямам страх от мислите си, нито от чувствата. Затова и нямам излишни такива в мен, нито пък задържани. Всички са изказани. Затова нямам и съжаления, винаги съм била наясно със себе си и другите. Времето ми оставя само спомени от изживяното, без стаени емоции, които да линеят и съхнат като есенни листа, докато не се отронят мъртви, отнасяйки част от теб, също мъртва. Животът ми не е хербарий, който се превръща в прах при най-лекия полъх на забравата. Животът е дар, споделен с другите. И затова непреходен. Като искрата в очите след всяко едно „обичам те“, тя винаги свети. Само погледнете нощем небето. Там е.

Спасение

Гневът е пълен със въпроси.
Без отговор са, а това е ярост.
Апатията - невъзможност
да намериш във живота смисъл.
В безсилието си си посърнал.
Отричаш всичко - до неверник.
Един въпрос. И ще се върнеш.
Чий свят започва и завършва с тебе?

Контур

От кой момент започваш ти?

Самият ти си или само съществуване,

поредност от животи или миг,

душата ти във който се разплаква.

Посоката една е в този свят.

И неизвестното си има име.

Кръговрат.

Наблюдение на безкрая

Зимата
ме целуна предварително.
Виждам как всичко си отива,
още преди да е дошло.
Самотата
е със симптоми
на падащи листа
и като тях си тръгвам -
преди да се родя.

Днес

Пиедесталите са твърде много.
И култовете, и страхът от висшите.
Пропадналите аплодирани са с грохот,
безименни са носещите кръстове.
 
И прах в очите. Но не е от стъпките
на праведните, в пътя към Голгота.
Измамата не скрива мъката
на клетниците, вярващи в доброто.

Не са невидими! И жадни са за истина.
А струват се далечни в полумрака.
Но точно там, в краката на потисника,
умира робът и възкръсва свободата.

Листопад

Есента

се сбогува

със сълзи от дъга.

Потъването на гемиите

Когато си останал без пристанище

и котва нямаш си за хвърляне,

една пробойна само те спасява

и с блаженство го очакваш - дъното.

Човек с голямо сърце

 

Болката

заема повече място в него,

отколкото щастието.

Вместо зародиш

Липсата 

заема едно точно определено място 

вътре в теб. 

И расте. Като зародиш.

Точно там.

Вместо него.

Когато също си

Едно докосване,

минавайки по улицата

и мислиш, че познал си спомена

от времето, когато просто беше.

Присъстваше във нечии ръце.

Отминали са сякаш векове -

е само мисъл, цвят и аромат

от стария хербарий на усещането.

Оглеждат се за тебе всички улици

и мислиш, че може би си нужен.

Сега. Когато също си. 

Но само вятър.

И някой някъде със сигурност те чака.

Бягството задъхва

 Има моменти, когато силно ни се иска да се откъснем от настоящето, особено ако е пълно с трудности, терзания и негативност. Инстинктивно ни обзема желанието да се озовем на непознати места, сред непознати хора. Умът има свойството да се съсредоточава върху новото, неизвестното, любопитното. Върху онова, което все още подлежи на изучаване, наблюдение, разбиране... Сякаш неизследваното магически може да се окаже решението, което несъзнателно търсим, клапата за изпускане на насъбралото се напрежение. И отчасти може да е вярно. Един нов ракурс променя съществено възприятието и новият опит може да е действително това, от което се нуждаем.  

Стига да не е бягство. 

Защото то те задъхва, когато всъщност ти трябва само малко да отдъхнеш.

Присъствие

 

Ти къде си?

Там, където ме има

в някой друг.

По циферблата на лицето

 

Времето -

лечител и(ли) убиец?

Така ми се искам да знам.

Казват – попитай търпението.

Е онази сълза, която се вие

по циферблата на всяко лице.

Достига бавно ръба на отражението.

След това логично пропада

и се губи.

Все още никой не знае къде.

А аз се чудя,

ако спра да отброявам секундите

и забравя изобщо да смятам

всяка липса, разстояние, трудност,

дали ще се излекувам от теб някога?

Или така ще убия и двамата...

Всичко е безпредметно,

щом няма кой да обича и страда.

Всяко терзание е още в сълзата.

Пропадам.

Стойността на времето

снимка от @port.cafe.varna

Колкото повече изтичат минутите, толкова са ни по-ценни. Искаме да ги удължим, да ги сграбчим, да ги запазим извън измерението им. Чувстваме липсата още преди раздялата, носталгията завладява и разума, тъгата прозира зад усмивките. Нежеланието да се откъснеш е само отзвук на удоволствието от преживяното. Важи за срещите с всеки любим сезон, човек, място. Когато си осъзнал, че те докосва щастие, разбираш стойността на времето.

Как се събира душа на парчета?

 Как се събира душа на парчета?

– Тя не се чупи, е винаги цяла.

Нито някой ти я отнема,

сам се губиш сред чувствата в хаос.

Сам оставил си друг да владее

с лекота на сърцето ти щурвала.

Вземи посоките в свои ръце –

от себе си няма как да си тръгнеш.

Опасност

 

Не се оставяй дълго да те носи течението.

Има опасност да се превърнеш в нанос.

Умората

Умората 

изтрива всяко обяснение,

обезсмисля всяко извинение 

и си тръгва заедно с брояча на времето.

Оставаш по усещане.

Само тогава разбираш наистина какво чакаш.

Нещата 

и хората 

се познават с умората.

Глътка вечност

Значението ни идва от момента,

от нуждата за нечие присъствие.

Дали е вечно или е мимолетно,

разказва всичко само едно отсъствие,

което се изписва с тишина.

И в опитите да изтръгнеш себе си

от тъмната страна на липсата,

превръщаш спомените в нежност,

съдържаща единствената истина -

създава всеки своята самота.

А времето така да е излишно

с минутите, играещи на дребно.

Един човек владее твоето дишане...

И нищо повече не е потребно

от глътка вечност. Само любовта.

Подарена вечност

 

Винаги съм била в търсене на онзи момент, който ни свързва. Мен и теб. 

Не ми трябва идеалният мъж, нито онова прословуто „заживели винаги щастливи“ или пък вечна любов (не вярвам много в приказки). 

Искам да знам и да усещам как две различни същества се сливат и стават едно. Дори за миг. Не ти и аз. Ние. Просто ние. 

Един фрагмент живот, който няма нито начало, нито край. Подарена вечност. 

Обречена

Някои звезди 

не могат да понесат тежестта на желанията. 

И падат.

Точно тогава се ражда надеждата.

Винаги навреме

Чувствам те.

Не ми трябват думите ти след отсъствие.

Аз знам.

Стига ми само да те видя на прага си.

Някои хора,

когато и да дойдат,

са винаги навреме.

Без очакване

Не превързвай очите си с надежда -

вместо Темида, ще си сляпа баба.

Един живот е, нека честно се оглежда

в душата ти. За да отсъди с право.

За всяка истина се иска смелост,

не всяко криво огледало е лъжа.

Когато без очакване п(р)огледнеш,

от теб ще падне всяка една юзда.

Мислех, че е лято

Аромат на жасмин. 

И къси ръкави. 

Кожа, зачервена от слънцето. 

Сол по устните. 

И полет на чайка.

Разтворена книга на сянка.

Вятър горещ.

И окосена трева.

Целувки под дъжд неочакван.

Вкус на смокиня.

И широки усмивки. 

Огледало в очите насреща.

Нощно небе.

И светулки по здрач.

Песен на щурците в полето.

Мислех, че е лято.

А е любов.

С отпечатък от бъдещето.

Вълнение

Едно взето решение - 

това съм. 

Без да потъват гемиите.

Какво ли пък толкова се е случило.

Изгубена някъде в дреболиите

на миналото. 

Непочувствана.

Кой знае дали забравена...

Проклети да са онези мисли,

за теб. 

Как умело изплуват.

Вълнението не е мъртво, но дави.

Водите на Лета никак не струват,

не и пак не.

Предавам се.

По-добре да има усещане.

Защо иначе сме се срещали?

Хората ни се случват

Хората ни се случват.

И е нужно да сме малко повече бдителни към себе си и тях, към взаимодействието ни. Да си дадеш сметка навреме за важността на другия е най-малкото признак на уважение. Не само към него, към себе си. Ако можете да прекарате часове и часове наред, ден след ден в разговор с човек и да не се отегчите за секунда, няма да ви кажа какво е. Но обърнете внимание на това. Някак нелепо е да пропуснеш правилните хора заради небрежност, нали?

Вярност

Никой не ме е предавал.

Защото винаги съм искала

всеки да е верен на себе си.

Не на мен.

Ничии

Разхождат се по улиците

дамски чанти, смартфони, раници,

съдържащи толкова информация -

понякога спомени, бъдещи проекти,

чувства и настроения,

по някой молив, изписващ лицето, 

но не и пропуснати думи,

по някоя скрита сълза в гънките на кърпичка

заедно с аромата на една любов,

скрит календар с отбелязана дата -  

може би единствената пропусната,

плюс една буква или дори снимка,

чието значение е само там, защото лишени от поглед...

Пълни, пълни до ръба, често прекалено, 

преливащо навън

и много, много повече

отколкото главите и сърцата 

на носещите ги тела.

Тела празни, леки, ефирни. Усмихващи се. 

Свободна плът.

Затворен дух.

Ничии.

Остатъците от лепило

При докосване,

се усещат по кожата ми остатъците от лепило 

на етикетите,

които съм имала през живота си.

Предразсъдъците полепват по тях отново.

Любовта ги отмива.

Копнея да съм така чиста пред някого, както пред огледалото.

Взаимодействие

Разбира се, че меня мнението си. 

Но това не значи, че съм непостоянна. Само се стремя да бъда в крак с промените. 

Особено що се отнася до хората. 

Те имат свойството да се променят, а не нещата. Глупаво е да не приемеш тази възможност и да останеш със същата мисъл за някого в течение на времето. Все едно да отречеш еволюцията. 

Не е възможно човек да се променя единствено физически. Вътрешният свят е един непрестанно сменящ се калейдоскоп. Да имаш широк възглед значи да си в състояние да отчиташ нюансите, които издават моментните състояния, но винаги да имаш пред очите си основната тоналност, базата на всичко. Промяната се вижда в цялостната окраска. 

Красотата не е статична, тя е в непрекъснатото движение на емоциите. От теб към мен и обратно. Взаимодействие. Реакция. Осъзнаване. 

И светът е различен.

Пиши ми

Пиши ми...

Когато падне нощ и безсънието запали звездите щом всичко утихне. В тъмнината ще прелетят към ръцете ти всички онези думи, които не са били изречени, за да разкажат онова, което само ти познаваш.

Пиши ми...

Знам, че поривите са безименни, докато не се подредят върху белия лист като закодирана скрита истина. Без история, бъдеще, минало - само въздишката на една душа, напоена с мастило. Знаеш, че ще разбера.

Пиши ми...

Още и още. Освободи крилата от властта на мълчанието. Времето няма власт над думите. Нито ние, когато изречени. Но можем извисени да достигнем небето. 

Ти си чувство. Усещане. Душа.

Мисълта, която не задава въпроси, не изисква, само присъства в теб - това съм аз.

И очаквам нощта.

Пиши ми.

Не е достатъчно да обичаш

Не е достатъчно да обичаш.

Да обичаш силата на ръцете, които въздигат и не остават безразлични към протегнатите насреща. 

Красотата на ума, от който не можеш да избягаш, защото очарователен и тайнствен, същ лабиринт.  

Цялата същност, заедно със слабостите, несъвършенствата и страховете, всичко което го прави човек. 

Белезите. Защото позволява да ги видиш, да ги усетиш.

Погледът, който вижда и отбелязва всеки детайл. От теб и света. И как те кара да виждаш самата себе си и другите. 

Мълчанията, които нямат нужда от обяснение, защото сближават. И породените от това усмивки.

Мечтите и болката, правейки ги свои с подкрепата си.

Тези очи, които не показват сълзи, но ги виждаш в дълбочината им. Колко поезия има в тях. В колко поезия ги описа. Дори само наум.

Начинът, по който обича. Сразява те. И те кара да крещиш своята любов. Вътрешно.

И не стига.

Ако не си точният човек, не е достатъчно да обичаш. 

Но не е напразно.

Един ден всичко се случва

Има неща, които нямат бъдеще, но не можем да ги считаме за минало, макар прекрасно да знаем, че са илюзия. Спрели закотвени там някъде, измежду надеждата и отрицанието, преминали мечтанието, стоят на ръба на случването. Онази тежест в сърцето, която балансира тази на тялото. Към реалността. 

Един ден. Един ден всичко се случва.

Срещни погледа ми

Не любовта ми към теб се отличава от тази към другите. 

Любовта е една. 

Самата аз съм друга. В мислите си към теб, в думите си, в жестовете. 

И не защото желая да бъдеш различен. Виждам те такъв. Представите ти са други. 

И ако си мислиш, че искам да те променя, то е защото не успяваш да се видиш през моите очи. 

Но докато все още те гледам, ще можеш и ти да се видиш. 

Само срещни погледа ми. 

Неназована

Дали присъствам в многоточието ти?

Или чувстваш несправедливо това, 

сякаш нищо друго освен името ми може да ме побере. 

Изписвана като молитва, отразено мечтание, 

дълго сдържано заклинание.

Тайно.

Грижливо съхранена, не разпиляна.

И никога назована.

Знак за автентичност

Голите неща са най-трудни за описание, обяснение. 

Като истината, любовта, душата...

Сякаш облечени в думи се опорочават и превръщат в нещо друго. Нещо, което може да бъде изкривено, загрозено, подменено, дори продадено. И така безвъзвратно загубено.

Вместо това п(р)огледнете с голи очи и ще се случи чудото. Светът ще се разсъблече пред вас - без преструвки и излишна натруфеност. Такъв, какъвто е.

Защото голотата е единственият знак за автентичност. 

Втори шанс

Само отварям широко очи

и просто продължавам първия.

Защото заслужавам да видя 

как четеш края

в очите ми.