Как само заслепяват листопадите!
Усмихва се дървото вътрешно
с всичките си кръгове - свидетели
на бавното загниване на цветовете.
Кората му единствено набръчкана
в очакване да бъде пак погалена
от нечии замечтани пръсти,
въздиша скришом сиво-мъхесто
и крие белезите със смола.
Зелената надежда на иглите му
на Коледа ухае и ме търси.
В очите ми расте елха.
Безмълвен.
Така остава онзи, който чувства прекалено силно.
Който чувства искреността на всяка една дума,
усеща свободата в трептенето на изказаното,
попива интонацията и на погледа,
познава горчилката на лъжата и за двете страни,
издишва напрежението на паузите,
изпитва смазващата тежест на неизреченото
и изживява твоята история като своя.
Който, вместо думи в отговор, има сълзи.
Безмълвни.
Или поезия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар