Има разговори, които те карат да мислиш. Които те карат да се смееш и които те учат на нещо. Тези, които остават в теб. Точно те. Случва се да започнеш да използваш изразите на другия, думите му. Така, с начинa му да изразява себе си, се чувстваш близо до него. И когато изречеш една фраза случайно, след време, и си спомниш за някой - колко обич има в това.
Безмълвен.
Така остава онзи, който чувства прекалено силно.
Който чувства искреността на всяка една дума,
усеща свободата в трептенето на изказаното,
попива интонацията и на погледа,
познава горчилката на лъжата и за двете страни,
издишва напрежението на паузите,
изпитва смазващата тежест на неизреченото
и изживява твоята история като своя.
Който, вместо думи в отговор, има сълзи.
Безмълвни.
Или поезия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар