Да счупим часовниците и не виним времето
затова, че се разминаваме.
Мигът застива, когато виждаш ме,
мисълта е тази, която бяга.
Плаши се от неподвижност, нищо че значи вечност.
Как да разбере чувството? То е друга планета.
Ти остани, не я следвай! Разтвори се в ръцете ми...
Времето не е виновно, че един за друг сме последни.
Безмълвен.
Така остава онзи, който чувства прекалено силно.
Който чувства искреността на всяка една дума,
усеща свободата в трептенето на изказаното,
попива интонацията и на погледа,
познава горчилката на лъжата и за двете страни,
издишва напрежението на паузите,
изпитва смазващата тежест на неизреченото
и изживява твоята история като своя.
Който, вместо думи в отговор, има сълзи.
Безмълвни.
Или поезия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар