Рисунки

 

Устните ми 

рисуват върху твоите 

дълги и лениви неделни следобеди

със забравени чаши, 

пренебрегната храна, 

чувство за глад

и жажда.

Бели облаци 

от разпилени чаршафи 

по чистото безкрайно небе на страстта,

цъфтящи рози по гърдите,

вдишан аромат,

полъх от галещи пръсти.

И още глад

и жажда.

Криле на усмивки,

красиво и бавно извиващи се 

заради онова доволство,

приседнало кротко 

на ръба на погледа

и тихо нашепващо

за обич.

Устните ти,

топла възглавница под моите,

имат вкус на кафе и шоколад.

Но и на нещо друго,

още по-сладко, 

особено, 

неустоимо.

Вкус,

който казва "Остани!".

Остани при мен. 

Съвестта ми

 

Надявам се на утре,
сякаш е обещано.
Надявам се на едната истина
в думите на обещанието.
Надявам се на верността
при изричането на клетвата.
Надявам се на искреността
на декларираните чувства.
Надявам се на съвестта
на другите.

Но вярвам
единствено в себе си
и собствените си чувства.
В тях е истината.
И обещавам,
Вярна съм
и полагам клетва
според тях.
Това е съвестта ми.
Днес.

Празни(ци)

 

пръсти полепнали 

с нечия неизвестна любов
щастие
търкулнало се 
изтървано
в накъсана хартия
сред панделки 
от намачкани специални мисли
докато слепешком
се разопаковат
подаръци

Празни(ци)

Птица

 

Крилете ни 

са всъщност рани

от битките

да бъдем себе си.

Лица

 

Недоверието има много лица -
все различни.

Предателството само едно.
Твоето.

Сестри

Уморена ли си пейка да бъдеш?

Нека опрем гърбове.

Ще ни е по-лесно тогава

чуждата тежест да понесем. 

Странно как сме създадени

сякаш от редове.

В тях и помежду им са вписани

толкова светове.

Толкова много истории

шепнат като листа.

Надежда ли е твоето име?

Моето е Тишина.

Наричане

 

Оставих ти целувки. На онова наше място за среща. Без етикет, но жарещи. За да ме намериш по топлината.
Оставих ти някои мисли, прекосяващи ме открай докрай, търсейки огледалното ти ехо. За да се откриеш сам в тях.
Оставих ти пламъчета в тъмното. За да ги събереш и получиш огнище. И да забравиш за пожарите в теб.
Оставих ти свободно място. До мен. И време за избиране. Твои са.
Оставих ти следа. А в нея - надеждата ми.
Знам, че я носиш в себе си.
Защото виждам, че ми се усмихваш.
Добре дошъл в сърцето ми.

Една ограда

Една ограда.
Нежеланието дори не я достига.
Несигурността се спира пред нея.
Желанието поглежда зад нея.
Търпението знае, че е само въпрос на време.
Само Любовта си казва:
"Каква ограда?"
И преминава отвъд.

Отвъд

 

Морето в мен
прегръща небето в теб
в онази точка,
където погледът
минава отвъд
и вижда само вътре в нас:
никакви граници,
само хоризонти.

Неми стихове

 

крещящата ми
за теб
същност
съм събрала
в неми стихове

написала съм ги
на твоя език - 

мълчанието

Без спомен

Най-кратък живот
има смъртта.
Ражда се
и умира
в един дъх -
последния.
Затова е
и най-тъжна.
Вечна,
без да има време
да остави
поне един
спомен.

Остър глад

 

чувствам
остър
глад
за постоянни хора
за да нахраня
оставащото ми
непостоянно
време

Питам се

Питам се
за теб какво съм в състояние да сторя?
Понякога се моля да не разбера,
а друг път — за точно обратното.

Опрощаваща миналото

Когато камъкът
в гърлото,
събиращ всичко преглъщано,
под натиска вътрешен
на пеперуден замах,
се превърне на прах
от милион обещания,
като в сън
с предсказание
и ти разкрие гласа -
ти се ще да крещиш,
да раздираш вината,
с която мълчиш
един образ
едно име,
които болиш...;
ти се ще да раняваш
до кръв тази плът,
да смъкнеш и кожата,
изтръгвайки спомена
жигосан веднъж
и да почнеш да дишаш
дълбоко
и леко,
с отпуснати жили -
без да стягаш сърцето,
с обърнати длани -
юмрукът разтворен,
готови за ласките
на новите спомени;
ти се ще да откъснеш
всички нервни рецептори
и заедно с чувствата
да захвърлиш и времето...

Но има само въздишка
на безкрайна умора,
опрощаваща миналото.

И си свободен.

Дъжд

желанието
на небето
да се слее
със земята

дъжд

Песента на самотата

Песента
на самотата
няма ноти.

Но всяко сърце
я разпознава.

Срещу Луната
толкова
въпроси...

На нечий
отговор сърдечен
се надява.

Замълчи

 

някои думи
са бездни

или пропадаш в смисъла им
или се учиш да летиш в тях

и за двете неща има място
особено ако ги казваш ти

замълчи
иначе ще отговоря

Любов и его

Не вярвам в послания от типа „аз дадох всичко от себе си, ти - не.“ Няма смисъл.
Няма и идеални връзки.
Когато има реална любов, егото не изчезва, но от само себе си се вмества в „ние“, дава живот и сила на това заедно.
Няма борба за надмощие, има обща победа.
Няма нужда от доказване, има доверие.
Няма обезличаване, напротив. Има израстване и стремежът за него е удвоен. Защото има още някой, който вярва в теб.
Има его, но няма егоцентризъм.
И ако не се получи, просто единият е сбъркал увлечението с така желаната и търсена любов.
Може би най-големият хранител на егото ни е любовта.
Защото учи на най-важното.. 
Как да бъдем най-добрите себе си.

Трохите любов

 

Трохите любов

не водят до вкъщи.

Не засищат.
Нито част са от нечия същност.

Не даряват.
Нито носят надежда.

А ограбват.
И далеч от теб те отвеждат.

Израстване до детството

С някои хора
пораснах.
С теб знам,
че мога да бъда
отново дете.

Върху всяко лице

 

Зад всички маски

ни се ще

да надникнем,

само зад усмивката -

не.

Последната крепост

на мнимата

сигурност

е върху всяко

лице.

Сняг

изкристализирали

суицидни мисли

вода

за божествен край

на капки депресия

в любов

Навреме

Кога ли те срещнах?

Преди години или само преди няколко вчера?
Няма значение.
Докоснал си всяка моя частица от време.
Откак си в живота ми,
знам че си бил винаги в ума и сърцето ми -
като безпокойство неясно
за нещо липсващо,
неопределимо, не-речено.
С черти невидими, поглед, очи,
а само усещане -
бил си неизменно навсякъде,
където съм срещала себе си.
Ти си времето,
повдигнал завесата на скрити желания;
намерил път
към най-съкровените тайни запазени;
докоснал детството,
в спомена сякаш до мен оживяваш;
в плач и смях ме прегръщаш,
не бягаш, а просто оставаш.
Ти си времето,
което ще добави сребро във косите ми;
което ще отрази светлината, 
сред мрежа от бръчки, в очите ми;
което ще милва старостта на ръцете,
топлината запазили;
което ще положи
последна целувка на устните жадни.
Ти си времето,
което ме срещна навреме и толкова късно...
Но което обичам
и живея с всеки дъх до смърт и безсмъртие.

Безмълвно

Разбира се, че мога да летя!
Но трудно ми е приземяването.
Да можех да съм есенни листа,
та по-красиво да е падането.

След всяка глътка свобода,
завръщането безпощадно е.
Безмълвни са и тези времена,
в които търся си пристанище.

А ще ми се да мога да се спра,
да отпочинат вече и крилата ми.
Да е излишно бягството така,
че някой да прегърне и тъгата ми.

Същественото

Същественото
е да имаш някого,
на когото да кажеш
и онова,
което не си могъл
да кажеш
дори на себе си.

Двама

Когато се срещнат,

преплели очи

и погледа

премине по кожата,

когато с душата си

говорят на „ти“ –

обезсмислят въпросите.

Когато се срещнат

на някакъв път –

отвъд коловозите,

когато внезапно

притихне светът –

ще почувства Него

с утробата.

Когато в мълчание

узнаят всичко

за себе си

и за него е Тя без съмнение,

когато излишни

станат всички часовници -

минутите

се побират в доверие.

Когато се срещнат,

преплели ръце

и животът им слива

пулса на вените -

не двама са, а едно

и любовта им превзема

дори времето.

За да си поговорим

Сълзата
е отронено
признание,
че сърцето
е заседнало
в гърлото
и не успявам
вече
да плача
навътре,
нито да пусна
думите
навън.

Листът ми
е бял,
а очите ми
са пълни
с теб.
Само ръцете ми
успяват
да ти кажат всичко.

Задръж ги
в своите,
за да си поговорим.

Руска рулетка

Никога не можеш да знаеш предварително дали хората, които допускаш близо до себе си, са правилните. Точно това е целта на сближаването. Да разбереш. Играем си на руска рулетка, зареждайки оръжието с чувства, страхове, надежди, истини. И го подаваме в ръцете на отсрещния. За да убие с тях съмненията и да направи място на доверието. И ако в цялата тази игра не направят опит да те променят по свой модел и усмотрение, и ти останат редом до последния изстрел, значи си победил случайността и си я превърнал в събитие. В среща. Няма значение колко ще продължи. Има я. И човекът също. Правилният. За теб. 

Ще го отблъснеш ли или ще го живееш?

От това зависи дали ти си правилният за него.

11.01.2017

Знам

 

Не мога да бъда такава.

Не мога да се сърдя на другите жени, които те обичат. Които те търсят. Които те следват. Които се опитват да те достигнат. Които те желаят и искат да бъдеш част от живота им. Които са били част от живота ти.
Не мога да им се сърдя.
Не мога да бъда несправедлива. Към никого.
Защото познавам теб. Не само мъжът. Но и човекът, който си. Познавам усещането една жена да е "твоя". Знам какво и колко можеш да дадеш, как можеш да ги накараш да се чувстват. Знам какво и колко влагаш. И защо.
Знам.
И ги разбирам.

Есенно

 

Листата тихо падат,

за да не са самотни тротоарите.
Покриват стъпките на хората
с илюзията, че остават.

Понякога силата свършва

Колко трябва да ти е писнало, че да почувстваш умора от хората?
Не раздразнение, неприязън, гняв, разочарование.
Умора.
Толкова близо до безсилие и отчаяние, и почти равно на безразличие.
Колко трябва да си се обезверил, че да махнеш с ръка на всички около теб, дори и на самия теб, и да предпочетеш глухотата на самотата пред някоя прегръдка?
Колко трябва да си ти отказали, за да се откажеш от себе си?
Понякога силата свършва.
И трябва да оставиш старите, и да си намериш нови вятърни мелници, срещу които да се изправиш. Които да оправдаят надеждата ти.
Защото тя не свършва.

Душата ми е в коленете

 

Препъваш се и падаш -
ожулваш коленете,
огъваш се и страдаш -
поставен си на колене,
от страх или от радост -
треперят коленете,
от първа среща вече в теб е -
морето не е до колене,
щом онзи поглед те погълне -
с подкосени колене,
животът тялото изпълва...

Душата ми е в коленете.

Дъждът е гол

Миг облак е.
И се съблича
по капки свежест,
чиста и прозрачна.

Дъждът е гол.
И голотата ми се стича
към онзи гръм,
със който само ти ме чакаш.

Увереност

Отнемаш ми понятията,
без да ми връщаш смисъл.
Нещата вече са непознати
и няма ред в този вихър.
Всичко е голо, на допир тръпне,
няма нужда да питам –
знам, че с мен си по същност
и мога само да те обичам.

С виолетовите нотки на нощта

 

С виолетовите нотки на нощта

една въздишка плахо се отрони.
Потрепна с пеперудени крила
и скри лицето си сред клоните,
загърнали в маншон от мекота
една самотна пейка. 
Две лица
свенливо са застинали на нея.
По-упорити и от любовта, 
извърнати встрани едно от друго,
остават слепи за това
обувките им клети как тъгуват,
въздишат тихо във нощта и
отчаяно със връхчетата се целуват.

Липса

 

Не те намирам

между дланите си
и ръцете ми падат
самотни
като сноп 
след откос.

Сега съхнат.

Произнесена топлина

Казват,
че месеците, които имат "р" в името си,
са студени.
Питам се
дали същото важи и за хората?

Не се страхувай.
Ще те стопля с дъха
на произнесеното мое "р".

Мечтая

Мечтая

... да мога да прескачам
струните на сърцето,
като малко момиче,
играещо на ластик.

... да избягвам
всяко тяхно докосване,
да не предизвиквам
трептенето им,
да не чувам поезията,
която звучи всеки път.

... да спра да се препъвам
в тези стихове,
да късам чувствата,
болезнено зашлевящи ме.

... да мога да играя
така добре, както всички,
играли си някога с мен.

...

От всички уроци,
само този не мога да науча.
Но зная как се мечтае. И сбъдва.
С това случих.

Единственото грешно нещо

Парализиран.
Задавен.
С буца в гърлото.
Случва се поради една причина.
Оставаме без думи,
защото залогът е твърде голям.
И имаме толкова да губим.
Ужасени сме от идеята да кажем нещо в повече
или нещо грешно.
И колкото повече време минава, толкова е по-трудно.
Но истината е, че...
eдинственото грешно нещо е
да не кажем нищо.

Близо, кожа до кожа

 

Близо, кожа до кожа. 

Нерв до нерв. 

До теб. 

И колкото и да е тръпнещо, силата е в усещането за мир. 

Вътрешно и външно. 

Че съм на мястото си. 

И че няма нищо по-хубаво и нищо по-правилно от това. 

И... по дяволите обстоятелствата. 

Искам пак да бъда у дома. 

В ръцете ти... 

И липсваш на ръцете ми...

Не искам нищо повече от това

 

Любовта е чувство.

Обичта е чувство, облечено в разум.
Верността и изневярата са просто решения.
Водени от чувствата, но подчинени на същността ни.
Уважението?
Да упражниш Свободата да бъдеш себе си пред другия.
Честно. Без заблуди.
Съблечени от условности.
Кажи го. Или покажи.
Не искам нищо повече от това.
Да видя кой си.
Да видиш коя съм.
Обичта идва с уважението.
Приема същността, заради и въпреки решенията.
И остава.

Поединично

 

Еднопосочен ни е билетът.
Продупчен с първия дъх
и валиден до последния.
Ускоряваме скоростта на пътуването,
търсейки любов
и си мислим,
че откупуваме
поне малко безсмъртие.
Ако я намерим,
убеждението оправдава вярата.
Ако не - ставаме поети.
И с думите си,
щом пресечем нечие дишане,
сливаме любовта
с крайната дестинация.
И умираме.
В чужди устни, но сами.
До следващия дъх.

Питах -
билетите са винаги поединични.

Не е само желанието

 

Не е само желанието.
А онова вътрешно изтръпване дори само от мисълта за допир.
Кожата.
Как диша с близостта ти. И как ти се иска да я съблечеш, за да усетиш всичко възможно по- надълбоко.
Устните.
Оставят само по усещане. Дори да си с всичките си дрехи.
Пръстите.
Способни да разтопят ледена бариера само с приглаждането на един кичур коса.
Очите.
И онази нежност в погледа... Абсолютната капитулация. Да виждаш не само себе си в тях. А това, което сте заедно.
Присъствието.
И как го намираш за най-естественото нещо на света - да си точно в тази прегръдка.
И да искаш да не свършва никога.

Не е само желанието.
Чувството е.
Защото си ти.

Не искам прозорци

Не искам прозорци.

Не им искам надеждата.

И очакването.

Не искам светлината да ме гали,

да ме вика при себе си,

да ме приканва да се приближа

до тези измамни отвори.

Не искам да ги украсявам със завеси,

да гледам как вятърът се заиграва,

преминаващ през полюшващите се крила,

да достига, милващ, лицето ми,

носещ уханието на загубеното море.

Не искам дъждът да ми пее по стъклата им,

зимата да рисува мечтите ми върху им,

пролетта да ги разтапя без спомен,

а лятото да търси отражението си в мен.

Не искам да ми показват различията

между безкрайната дневна синева

с игриви слънчеви зайчета

и звездната мантия на дълбоката лунна нощ,

когато разлика вътре в мен няма.

Не искам възможността

да погледна през тях,

само за да видя,

че не идваш.

Несигурните гънки на ризата

потрепва несигурно
ризата на една сянка
в рамката
на една отворена врата

не знае
най-желаната прегръдка
дали ще означава сбогом
или приемане
но я очаква

очаква
онези пръсти
които ще загладят
несигурните гънки
на ризата ѝ

Опит

Ще опиташ да ме замениш.
Ще опитам да те заменя.
Докато инатът
не се предаде
на любовта.
Тогава
неуспехът на опитите
се превръща
в нов път
към нас.

Само не оставяй
любовта
да се предаде
на ината.
Аз вече те чакам.

Към себе си

Тичам след времето -
пропиляно, спечелено.
След мечтите си тичам,
в пулса ми вярно отмерени.
Тичам след влакове,
понякога и след самолети.
След всичко, което
несправедливо ми е отнето.
Тичам след вятъра,
на който всичко съм казала.
След хора, които
на вяра не са ми отказали.
Тичам след онези
сладки трепети на сърцето,
с които единствено
се разтваря за полет небето.
Тичам към себе си -
място на малко познато.
Да видя дали някой
там е спрял и ме чака.

Любовта има стъклени очи

като пясък
в часовник
преливам
през
окото
на времето
към  теб
докато
не потъне
и последната ми
песъчинка
и преди
да разбера
че не стигам
до никъде
ме обръщаш
и започвам
отначало
да те търся
а ти
просто
наблюдаваш
как не мога
да спра
тази измама
вътре в мен

ти си имаш
любима играчка
а аз
мечти
за счупване

Белязана

Когато си позволиш живота да минава през теб, а не покрай теб, отбелязваш всичко. Дали в душата, по кожата или в сърцето. Понякога болезнено, друг път щастливо, в повечето случаи - неизтриваемо. 

Някои хора с времето претръпват, губят чувствителност и обръщат белязаното към стената на собствената си незаинтересованост. И прегръщат гладката хладност на повърхностното. А други може и да изглеждат глупаво, защото се разплакват щом видят някоя снимка, чуят определена дума или фраза, врязала се в паметта или просто когато носят определен цвят и дреха. Защото някои неща няма как да те напуснат. 

И избираш дали да ги отбележиш във времето с любов или да пропуснеш живота покрай себе си. 

Белязана.

Защото те обичам

Имам нужда от дъха ти.
Да ме галиш шепнешком.
Думите са без значение.
Така и така не ги чувам.
Усещам ги.
Дълбоко, дълбоко в недрата ми.

Имам нужда от нежността ти.
Тази твоя нежност,
нежност,
нежност...
Истинска, усещана до болка.
На ръцете ти,
на гласа ти,
на сърцето.

Имам нужда от погледа ти.
Да ме обгърнеш
като в прегръдка.
Да ме съблечеш
от ненужното.
Да остана само себе си.
В очите ти.
Там се виждам истинска.
Ти ме виждаш истинска.

Имам нужда от близостта ти.
Електричество.
Под кожата,
в пространството,
прелетяващо разстоянието.
Живот е.
Спокойствие
и увереност.
Принадлежност.
Твоя.

Имам нужда времето между нас да изчезне.
Както в обятията ти.
Мерило за вечност.
Ароматът ти е безкрайност.
Вкусът ти е забрава.
Ти си трезвото ми пиянство.

И имам нужда от теб.
Завинаги.