Оттогава

Всеки дъжд е мисъл за теб

(а дъжда така ти отива).
Свежа роза, забравена в пет –
онзи час, в който с теб се откриваме.

Онзи ден, в който няма сезони
(няма глас по-топъл от твоя),
в една прегръдка намирам резон
да остана. Наричаш ме: „моя“.

(Оттогава), когато изчезва
всичко наоколо, достигам до себе си.
Един поглед до мен ме отвежда,
в него винаги виждам къде съм.

А дъждът да спира не иска
(с всяка капка отмива въпросите).
Един в друг уютно се скриваме
с души разголени, боси.

Тази среща така заприлича
на останалата част от живота ми.
И не само защото вали,
усещането е за покрив.