Един познат остава на улицата. Не в България, в чужбина. Новината ме шокира.
Така става - губиш работа, не можеш да плащаш повече сметки и квартира, нямаш приятели наблизо, които да ти помогнат. Свикнали сме да слушаме подобни новини за непознати. Напоследък времената са такива...И завити в топлата завивка на собствената ни материална сигурност(?) съчувстваме, поклащаме невярващо глава и мърморим: „До къде стигнахме“.
Оставаме само наблюдатели, пасивни и спазващи дистанция за сигурност, сякаш е заразно. Дори не си и задаваме въпроса: „Мога ли да направя нещо?“. Трябва наш близък, познат, приятел да бъде сполетян от това нещастие, за да се размърда нещо в съзнанието ни. Да започнем да търсим начин да помогнем или поне да намерим и дадем нужната за оцеляване информация. А дали е достатъчно?
Мен лично ме обзема силно негодуване и гняв, да се чудиш къде да ги насочиш.
Към себе си - че нямаш възможност да отговориш на вик за помощ? Може би.
Към обществото - че е безучастно и дори презрително към подобни случаи? Разбира се!
Към управниците(не само в Бг, но и в цяла Европа) - че нямат адекватна политика за подпомагане на нуждаещите се от покрив? Без съмнение!
Този гняв и това негодуване може и да помогнат - ако не са глас в пустиня.
Нужна ни е промяна, не е тайна за никого. Но не само да се гневим и негодуваме.
Трябва да се научим да поемаме отговорност!
Аз, като личност - да поема отговорност за всички отблъснати ръце, протегнати с молба за помощ!
Обществото - да поеме отговорност за липсата на адекватна реакция към всички нуждаещи се!
Управниците - да поемат най-после отговорност за народите си!
Стига с извиненията и оправданията!
Нека подадем ръка там, където има нужда - без значение дали е познат или не.
Нека дарим поне мъничко спокойствие и усмивка на нуждаещите се.
Нека не извръщаме поглед пред проблемите.
Нека бъдем отговорни!
Няма коментари:
Публикуване на коментар