Един въпрос задавам си от време
за малката човещина сега -
къде изгуби се надеждата
и вярно ли, че движи ни страха?
И че все ни гони параноя
за всеизвестния нож в гърба.
Сковани от собствените мисли
за злобата на другите към нас,
не смеем даже и да се усмихнем
без умисъл. А камо ли на глас
да кажеш как се чувстваш можеш,
че, виждаш ли, ще може някой
да се възползва хитро от това.
Какво разбрал, не е толкоз важно,
интригата му щом заплетена сега
събира публика. Наистина е тъжно!
Да мислиш хората еднакви
е самонадеяно, нали?
Че сигурен си в техните мотиви,
те прави мъничко велик?
А може би е всичко огледало
на собствените страхове -
по-лесно е да виждаш само
това, което сам си избереш.
Спокоен да си в малкия си свят
без спазми разни и тревоги,
без смелост и излишна страст.
Човек да си - остава като хоби.
Опвавам се на философията "Съмнявай се във всичко"-Декарт
ОтговорИзтриванеВсяко нещо в границите на нормалното е добро, в момента когато се влезе в определена крайност, това те унищожава. Съмнение винаги да, но в рамките на нормалното. Уважение всеки му ,доверие никому, доверието е враг на магазинера.
Съмнението е движеща сила. Съгласна съм. Но не всички в този свят са магазинери. Без доверието на купувача, магазинерът е свършен като такъв. Всичко трябва да е „на кантар“.
Изтриване