Равносметка

Прие го спокойно.
Очакваше го. Знаеше, че ще дойде и не се отдръпна.
 „Искам си я. Заради теб я загубих...“
Пое удара фронтално. Гледаше любимото лице как се гърчи  в болезнена гримаса, изричайки тези думи. Нейното остана безизразно. Само леко потрепване в ъгълчето на очите издаде дълбочината на раната. Остана мълчалива. Само две огромни говорящи очи на застиналото лице. Останаха невидяни. И ръцете ѝ, които милваха уморено положената в скута ѝ глава. Останаха непоети от неговите.

Странен любовен триъгилник я бе довел до тази среща. Започнал като една обикновена, често срещана напоследък, виртуална история.
Закачки, смях, намеци, въпросителни, любопитно, страстно, възбуждащо, открито, споделено, задълбочено, осъзнато и признато.  Без прикритие и излишно разиграване. Детинските номера и превземки бяха чужди и на двамата. Простичко и честно „обичам те“,  трепети и тръпки, четяха си по лицата на камера и между редовете на чата. Споделено ежедневие на хиляди километри. Крехки планове с много неизвестни за общото. За нея нямаше вече нищо обикновено. Всичко придоби нови измерения, промениха се възприятията ѝ, смисълът на жестове и думи. Струваше ѝ се, че излиза от плътно обвиваща я мъгла. Проглеждаше за света и за себе си. Усещаше свобода и имаше смелостта да опознае скритите си душевни страни и страсти. Отдаваше се и чувстваше отдаването му. Той и тя - сливане на два свята в една вселена...
Докато не се сблъскаха с другата виртуална женска вселена.
За него беше първично, инстинктивно, неизбежно. Два магнита, предопределени да залепнат. За нея - сблъсък, предусетен още в началото, но разтърсил я след месеци, когато разбра със сигурност. Усети се в свободно падане...
Към двата свята, слети в един, се прибави друг и се заформи тройна спирала. И тогава се познаха наистина.
Пренесла се в периферията, душата ѝ понасяше цялата тежест на окото на циклона. Опознаваше го все повече и повече. И все повече мълчеше. Знаеше, че няма смисъл от ревност, гняв, сцени. Защото виждаше стихията между тях. С това нямаше смисъл да се бори. Щеше само да бъде повалена. Не можеше да го обвини за това, че пак се е влюбил. От нея чу само „Защо не ми каза?“. Единствено за лъжата, продължила известно време, можеше да му иска сметка. Но го разбираше.
Виждаше и раздвоението му, но не ѝ носеше утеха, нито ѝ даваше надежда. Само се измъчваше заради него - сам трябваше да реши.
Взорът ѝ отиваше и отвъд това всепоглъщащо торнадо, до неизменната разруха. Силни страсти, впрегнати в негативизми - ревност, недоверие, несигурност. Стремеше се да остане настрана въпреки, че  я търсеха - и той, и бурята му. Отблъскваха я, а я притегляха постоянно. Беше удобна изкупителна жертва за проблемите им. Нищо, заслепените често търсят вината другаде.  Някъде дълбоко в себе си усещаше, не,  знаеше със сигурност, че цялото това завихряне само ще отсее излишното. Ще разголи всяка душевна фибра, ще изпъне всеки нерв, ще нажежи страстите, ще изплуват дълбоко скритите желания и ще се познае другия с онова лице, за което обикновено трябва поне половин живот, за да го видиш наистина. Нямаше нужда да си задава много въпроси, един беше достатъчен. Ще се приемат ли взаимно такива, каквито се разкриеха наистина? 
Времето за равносметка за нея беше настъпило.

Ръцете ѝ не се отдръпнаха. Останаха да милват лицето, почти майчински, усещайки нуждата му от утеха. Инстинктивна беше връзката ѝ с него. И инстинктивно прие думите му. След първоначално причинената болка дойде и онази увереност, която ѝ липсваше. Не се беше примирил. Отдаден на другата, се връщаше при нея. Отчаянието не беше само заради едната загуба, а и заради нейната. Тя също не се беше примирила. Затова винаги беше на един клик разстояние. И затова не можеше да си откаже тази среща.
За себе си вече знаеше - щеше да бъде спокойното пристанище, където да го приюти след бурята, когато дойдеше времето. Но все още не беше дошло неговото време за равносметка. И така си тръгна, но не без да го остави с увереността, че за него ще я има винаги.