Куражът тъй и не дойде

Една студена и дъждовна утрин,
сред тихи капки самота -
без думи, погледи, прегръдки.
В ръцете топла чаша. Само. Тя.
И спомени. Или мечти пък бяха?
Куражът тъй и не дойде.
А колко дълго, дълго чаках.
От моя пращах, не стигнал е до теб.

Къде единствено целуваш ти

Целува ме,
а топлината му е нежност.
Лениво кожата ми се отдава
на ласките невидими, с небрежност
отпускам се и бавно се протягам.

Усещам го,
как зачервява ме от постоянство.
Разлива ми горещина по вените.
Обръщам се, предавам се в пиянство.
Умът ми е приспан, сънува тебе.

Целува ме.
И неговата власт така обичам.
Докосва ме навсякъде с лъчи.
Но и за слънцето дори остава скрито
Къде единствено целуваш ти.

Пепеляшка? Не!

  Пепеляшка? Не!
  Като малко момиче харесвах и тази приказка, но не беше сред любимите ми.(Като „Дивите лебеди“, например - виж тази харесвам много.) Нещо сякаш ме възпираше да се отъждествявам с нея. Не виждах просто за какво.
  Именно, за какво?
  Заради една Пепеляшка, която остава абсолютно инертна от началото до края?
  Която страда, но не намира и капка кураж в себе си, за да направи нещо и промени положението си, да се противопостави на несправедливостите спрямо нея и останалите?
  Онази Пепеляшка, която чака все някой друг да разреши проблемите ѝ, да ѝ помогне да преодолее трудностите, да я насочи към верния път?
  Не, благодаря!
  Вярно е, че ни омагьосва като история и ни кара да вярваме в истинската любов, но не благодарение на нея като героиня. Всичко благодарение на Принца! Този, който пренебрегва всяко едно мнение и условности в името на своята любима и не се спира, докато не я открие. Такъв принц си заслужава въздишките, да. И цяла една приказка.
  Както и вярата, че някъде там той съществува и за мен. Но не мен като Пепеляшка. Просто за мен - Надя. А останалото е фон за малки момиченца, които ще пораснат и ще се научат да се борят преди да въздишат, но ще вярват в магията на любовта. И в обувките! 

Принадлежност

Какъв сблъсък, разсеяно, а после отскок
и обръщане рязко да видиш досадника.
И замира псувнята ти, и макар по-висок,
се смаляваш пред нея, и съвсем се забравяш.
Поразглеждаш я скришом, тя пък прави го явно.
Забелязваш, с усмивка, как главите си скланяте.
Изучавате всичко - любопитно и бавно,
докато, с изненада, поглед в поглед улавяте.
И настръхна ти кожата, нейната видимо също.
Ти скова се - без дъх, тя гръбнака изви.
И познахте се сякаш - като спомен от нищото,
като време отминало, като бъдещи дни.
Хипнотично разчете те, ти пък нея прозря.
Като стари души от отвъдното бяхте.
Бе излишно да чакате, е принадлежност това.
Черна котка премина през теб неочаквано.

Наполовина

Обяд, преминал е денят наполовина.
Но наполовина съм и аз.
Запалвам свещ, поне от топлината ти да има...
А ароматът е така познат.
Одеялото едва ли ще ме стопли,
но ме утешава с мекота.
А книгата ми в скута е с безброй въпроси,
поне е с мен, не съм сама.
Не искам друго, времето е мое.
Наслаждавам му се, каквото и да е.
Спокойствие и тишина минават в спомени
в очакване на вечерта и теб.

Да си в ръцете ми

Ще те изстискам
до последната ти капка.
Ще изпия сокът ти, облизвайки с език.
Ще си уверен как неистово те искам
и сам ще потечеш към мен със вик.

Ще те размачкам
докато не се размекнеш.
Властно ще те вая с пръсти страстни.
С твърдостта си не можеш ме изплаши.
Да се отдадеш на волята ми чаках.

Обратно връщам ти ги -
всичките лъжи.
Обещанията празни, пропилени сълзи...
Изпивам те и все по-малко ми тежи
като те гледам как доволно свършваш.

Усмихвам ти се.
Знам, че не е краят,
че ти си вечно сочен... и красив.
Че дяволски предизвикателен омайваш...
Да си в ръцете ми - това е да съм жива!

Изрязано

Думите мамят.

Предпочитам очите.

Има погледи - говорят и в тъмното

и ти разказват не приказки

с герои измислени,

а за себе си, в твоите прегръдки обгърнати.

Остави светлината,

нека други я търсят,

ние с теб ще нахлуем в сърцата си тайно.

А дали ще е обич,

ще е страх ли от бъдното,

изживявайки заедно, ни остава безкрайното.

Ще заплитаме възлите

на тази наша история

и ще развържем онези, излишно оставени

от болезнени спомени,

с обиди кървящи…

Ти и аз ще останем, всичко друго - изрязано.

Изглежда глупаво

Изглежда глупаво да мислиш за някого толкова често,

да се усмихваш винаги при някой спомен нелеп,
да се изчервяваш тайничко зад прикрита небрежност,
да не пропускаш ни дума, ни тон, нито ред.

Да усещаш как милва те с нежния полъх на вятъра
и недокоснат гърбът да настръхва от тръпки,
да преживяваш моменти като миражи, очаквани,
да се губиш във времето на мечтани прегръдки.

Да е същност от нежност като цветен лист кадифен,
зле маскирана с някакво си безлично клише,
да е твоята музика с онзи натрапчив рефрен,
да е пожарът ти вътрешен, с душа нажежена.

Изглежда глупаво да мислиш за някого толкова често,

да е присъстващ винаги там, където си ти.

Тогава ти идва да кажеш „Обичам те“, е толкова лесно.
Изглежда глупаво да (не) го проумееш... и да замълчиш.  

Незабравки

Незабравки, цвят по цвят,
букет е нежен - крехък свят
от твоите скъпи инициали
и всяка мисъл с чувство дАли...

Дано да е Мъж

Днес небето е с цвят на кафе
и обвито от пара мъглива.
Очаквам дъждът му да е
с аромат на напитка любима.
Но едва ли! Ще бъде по цвят
само приличащ ѝ, толкова само.
Всяка капка течащ кръговрат
в кал превръща земята обляна.
Но от калта се заражда човек -
дано да е Мъж, дано е безстрашен.
Да му се вярва, да е 'от кол и въже'...
Че аман от тез 'мъжлета' сегашни!

Насрещен поглед или за кралския ток 12

 Колко ли си висок?  175см - около?
 Питам се, за да знам колко висок ток да сложа, когато се срещнем.
 Обикновено през деня припкам насам- натам с балерини за удобство, най-много ток 3,5 или 5, в изключителни случаи и 7. Но за теб съм сигурна, че ще трябва кралският - 12! Иначе как ще те гледам право в очите?! И то здраво стъпила на земята?!

 А точно това искам - насрещен поглед, директен. За да няма усилие в търсенето му или избягване, пречки някакви си или догадки. Единствено очи в очи. Е, вероятно ще се загледам и в устните, но ще бъде само за момент, а дали ще ги доближа, зависи именно от онова, което ще прочета в очите ти. И ти в моите. Ще си повярваме. Казва ми го онова мое вътрешно усещане с обичайното си нетърпеливо трептене. И му вярвам. Ще му повярваш и ти, когато го видиш в очите ми. Ще го видя отразено и в твоите. Ще видим един в друг върховете и бездните, стабилната почва под краката си и подвижните ни пясъци. Цветът на ирисите само ще ни насочи към дълбочината на зениците и деликатните им тайни. Ще сме на едно ниво - ти и аз. Праволинейно. Наистина този път. И мълчаливо ще се уверим в истинността на това, което ни доведе до тук. Думите ни.

 Днес си ги купих. Обувките с кралския ток 12.

Като познавач на жените

Като познавач на жените, мен малко ме позна.
Може би защото разговорите ни бяха пълни с мълчания.
А колко дълги бяха тези леки разговори.
За теб, за мен, за другите.
Но никога за нас.
И как тежаха истините кратки,
но заровени.
Потъваха без глас.
Но не от страх, от грешните представи.
За мен, за теб,
за нас от невъзможност.
Спотайваха се,
логично оправдани
от собствената ни самонадеяност.

Да, имаш право. Нямаш и съмнения
(може би).
Но нямаш нас.
А смелост имаш ли?