Очаквайки

Ъглите в тъмното са само мои,

светът ми с тях по-малко е безумен.

И паяците в мрачните усои 

пак мои са, предат тъга безшумно.

С косите ми творят дантели - 

ефирен шал, загърбващ самотата 

на раменете ми, тъй залинели, 

понесли тежестта на тишината. 

Надплитам мислите си бавно - 

в живота бързината е родилка сляпа, 

очаквайки с търпение отдавна

изчезналата топлина на светлината.

Ако тръгна сега

Ако тръгна сега да пътувам 

с малко багаж - само себе си взела, 

посоката отдавна сънувам - 

без колебание към теб бих поела. 

Изоставила бих кръстопътя 

на излишни страхове и въпроси, 

повече няма да ме измъчват - 

всички отговори пътя ми носи. 

Неусетно ще олекнат оковите, 

като гривни, красящи ръцете ми. 

Ще ги запазя - да ми напомнят 

как ранимо е и вярва сърцето.

Ще изтръгна стрелите отровни

от гръдта си, но без да ги върна. 

Ще ми бъдат те верни пилоти,

в пътни знаци ще ги превърна.

И попътният вятър в платната

ще ми бъде мълчалив съучастник. 

Всяка вярна пътека позната

слънчев лъч ще я целува за щастие.

Ако тръгна сега да пътувам

само с надежда - тя е моя багаж,

Ще намеря ли каквото си струва, 

ще ме чакаш ли...Или си мираж?

НАД ВСЯКА ДРУГА

Болката ми расте само като видя как расте страхът в очите ти. 
Когато не изричаш нито дума, а погледът ти отчаяно търси моя. Само за да видя как зениците изпълват ириса от безпомощност. 
Продължаваш да търсиш топлината на прегръдката ми, за да укротиш ледените тръпки на уплахата. 
Да притискаш лице в извивката на шията ми, за да усетиш познатия, успокояващ аромат.
Твоят начин мълчаливо да търсиш помощ, когато нещо не е наред. 
И моят - да ти дам сигурност и любов, когато самата аз се нуждая от тях, но моята нужда вече е без значение. Защото нуждата да те накарам да се чувстваш добре, е над всяка друга.

Сбъднато

(Дали) внезапно някак, изведнъж,

не беше нужна даже нито дума,

лицето си повдигна и с копнеж

захапал устни, нежно ме целуна.
В обливащата влажна топлина

стопи се изненадата небрежно

сякаш рàнен сняг, но пък затова

гладът за още нарасна неизбежно.

Светът избухна, после се смали
в една единствена горяща точка
и всички мисли там съсредоточи,
където ласка с устни ме докосна.

Потъвах в облаци, изкачвайки върха
сред сигурността на твоите пръсти,
положил с деликатност на врата
до вената сърдечна с тръпки чести.
А погледите - станаха излишни,
душите си разчели през очите си.

И вятърът на твоите въздишки

играеше с вълните на косите ми.

Преливащи така един във друг 

ти в мен и аз във тебе се изгубих.
Подвластна се оставих в този смут
и после....после се събудих.

Без жалост

Превключила съм си командите на „разум“,
претеглям всяка нова покана.
Думите благи ми звучат някак празно -
само черупки кухи останаха.
Натроших ги яростно, разбих ги на прах.
Разпилях ги по поетия път.
Така само нозете ми ще стенат от тях

ако прободат ме и закървя.

Но сърцето остава далеч, незасегнато.

Всяка атака отива нахалост.
А душата все още си търси потребното,
но...
останах без капчица жалост.

Негодна

Любовта ли?  Е с изтекъл срок на годност.
Но разбираш го единствено накрая
от вкуса оставащ и горчащ от гордост,
изконсумирал всичко, мислейки за Рая.

Щом срещнеш я, оставяш се в ръцете ѝ,

очите ти да върже - като на Темида.

Но няма справедливост в слепотата ти, 

попити сълзи само, щом отиде си. 

Задръж! Очите остави ги ти отворени,
не спускай клепките в мечтание.
Сънувай, с поглед впит в дълбокото
забулено любовно основание.

Любовта изкусна е да крие етикета си
с воали от съблазънта на Саломе.
Но няма ли гравирано „завинаги“
тя някак си негодна е.

Молбата на една кибритена клечка

Какво ли чакаш? Хайде, запали ме!
Изглеждам крехка в силните ти пръсти.
Не виждаш ли, че тръпки ме изпълват,
готови във искри да се разпръснат.

Извикай огънят във мен, танцуващ диво,
изпепеляващ в светлината на очите ти.
Облечена във пламъци и струйка дим,
ще бъда пареща играчка във ръцете ти.

От жарка страст ще се погубя може би
и парещ спомен в края ще остане.
Но за да горя аз, нужен си ми ти.
Какво ли чакаш? Хайде, запали ме!