Онези неща, които са така далечни. Пълни с красота и особен завладяващ чар. С някакъв магичен магнетизъм, привличащ винаги погледа ни и пораждащ неясни, но дълбоки копнежи. Неща недостижими. И точно затова винаги мечтани.
Като звездите.
Луната.
Теб.
Безмълвен.
Така остава онзи, който чувства прекалено силно.
Който чувства искреността на всяка една дума,
усеща свободата в трептенето на изказаното,
попива интонацията и на погледа,
познава горчилката на лъжата и за двете страни,
издишва напрежението на паузите,
изпитва смазващата тежест на неизреченото
и изживява твоята история като своя.
Който, вместо думи в отговор, има сълзи.
Безмълвни.
Или поезия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар